Погледнах го и свих рамене.
— Не знам. Питай Азмития. Казах му, че ми трябва някой, и той прати теб.
Лестър кимна скептично. Всъщност не ме интересуваше. Вестниците се гордеят с категоричната си позиция против сегрегацията, расовия детерминизъм и тем подобни. Но наистина практично използват разнородния характер на редакционния си състав. Ако земетресение удари Токио, пращаш репортер японец. Ако чернокожа актриса спечели Оскар, пращаш чернокож репортер да я интервюира. Ако граничарите открият двайсет и четирима мъртви нелегални имигранти в каросерията на камион в Калексико, пращаш най-добрия си испаноезичен репортер. Така се прави журналистика. Лестър беше чернокож и неговото присъствие можеше да ми осигури безопасност в комплекса. Нищо друго не ме интересуваше. Работех по случай и изобщо не мислех за политическата коректност.
Фотографът ме попита какво ще правим и аз му обясних, доколкото можех. Засега обаче не разполагах с много. Осведомих го, че жената, с която ще се срещнем, се е оплакала от моята публикация, в която съм нарекъл внука й убиец. Надявах се да я намеря и да й кажа, че ще се опитам да опровергая обвиненията срещу него, ако двамата с внук й се съгласят да ми помогнат. Не му разкрих истинския си план. Смятах го за достатъчно умен да събере две и две.
Когато свърших, Лестър кимна и до края на пътя продължихме в мълчание. Влязохме в Родия Гардънс към един. В комплекса цареше спокойствие. Децата още бяха на училище, а търговията с дрога започваше едва по мръкнало. Пласьорите, наркоманите и уличните банди спяха.
Комплексът представляваше лабиринт от двуетажни блокове, боядисани в два цвята. Най-често в кафяво и бежово. Понякога в жълто-зелено и бежово. Нямаше цветя и дървета, защото сред тях могат да се крият наркотици и оръжие. Общо взето приличаше на новозастроен квартал, в който още не са добавили екстрите. Само при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че боята не е прясна и няма нови постройки.
Лесно намерихме адреса, който бях получил от Брейзълтън — ъглов апартамент на втория етаж. Стълбището беше от дясната страна на сградата. Лестър извади голям тежък фотоапарат от колата и я заключи.
— Няма да имаш нужда от всичко това, ако ни пуснат вътре — предупредих го. — Ако ти позволи да я снимаш, ще трябва да го направиш бързо.
— Не ми пука дали ще я снимам. Не ща да си оставям нещата в колата.
— Ясно.
Качихме се и забелязах, че входната врата зад зарешетения комарник е отворена. Приближих се и се поогледах, преди да почукам. Не видях никого на паркингите и в дворовете на комплекса. Изглеждаше абсолютно безлюдно.
Почуках.
— Госпожо Сесъмс?
Зачаках и скоро през комарника се донесе глас. Тя беше.
— Кой е?
— Джак Макавой. В петък разговаряхме по телефона. От „Таймс“.
Комарникът беше мръсен — наслоени с години нечистотия и прах. Вътре не се виждаше нищо.
— Що щеш тука бе, момче?
— Дойдох да поговорим, госпожо. През уикенда много мислих за онова, което ми казахте по телефона.
— Как ме намери, по дяволите?
Близостта на гласа показваше, че жената е от отсрещната страна на комарника. През мръсотията различавах само силуета й.
— Ами нали това е адресът, на който са арестували Алонзо.
— Кой е тоя с тебе?
— Сони Лестър, колега от вестника. Госпожо Сесъмс, дойдох, защото обмислих думите ви и искам да проуча случая на Алонзо. Ако е невинен, ще ви помогна да го измъкнете.
С ударение на „ако“.
— Естествено, че е невинен. Нищо не е направил.
— Може ли да влезем, за да поговорим? — побързах да кажа. — Ще видя какво мога да направя.
— Влезте, ама ник’ви снимки. Тъй де, ник’ви снимки.
Комарникът се открехна. Хванах дръжката и го отворих широко. Веднага разбрах, че жената на прага е баба на Алонзо. Изглеждаше шейсетинагодишна и корените на боядисаните й в черно пълзящи плитки сивееха. Беше мършава като чироз и въпреки топлото време носеше пуловер и дънки. Фактът, че по телефона се беше представила като майка на заподозрения, ми се струваше любопитен, ала не бе голяма работа. Имах чувството, че всъщност едновременно му е и майка, и баба.
Уанда Сесъмс ни посочи малка дневна с диван и маса. Почти навсякъде имаше купчини сгънати дрехи, върху много от които видях листчета с имена. Някъде от апартамента се чуваше шум на пералня или сушилня — жената явно въртеше скромен бизнес в отпуснатия й от държавата апартамент. Може би тъкмо затова не искаше да снимаме.