Най-важното обаче е, че майка му се разболяла от неизвестна дегенеративна болест на костите, което застрашавало прехраната й. Когато не танцувала и била далеч от професионалния си свят, често носела шини, за да не натоварва отслабващите си сухожилия и стави. И малкият Уесли редовно трябвало да й закопчава ремъците.
Този портрет е мрачен и угнетяващ, ала не предполага серийни убийства. Тайните съставки на този карциноген още не са открити — нито от мен, нито от ФБР. Остава да узнаем какво е накарало ужасите от детството на Карвър да пуснат метастази и да се превърнат в рака от неговите по-късни години. Но Рейчъл често ми припомня любимата си реплика от един филм на братя Коен: „Никой не познава никого, не чак толкова добре“. Според нея никога няма да разберем какво е пратило Уесли Карвър по поетия от него път.
Днес съм в Бейкърсфийлд. Четвърти ден подред ще прекарам утрото с Карън Карвър и тя ще ми разкаже спомените си за сина си. Не го е виждала и чувала от деня, в който на осемнайсет заминал за Масачузетския технологичен институт, но информацията й за ранните му години и готовността й да я споделя с мен ме доближават към отговора на въпроса защо.
Утре ще се прибера вкъщи. Засега ще приключа разговорите с прикованата на инвалидна количка майка на убиеца. Имам да провеждам други проучвания и крайният срок за книгата ми наближава. Нещо повече, минаха пет дни, откакто не съм виждал Рейчъл, и ми става все по-трудно да понасям раздялата ни. Започнах да вярвам в теорията за единствения куршум и просто трябва да се върна у дома.
Междувременно прогнозата за Уесли Карвър не е добра. Лекарите, които се грижат за него, смятат, че никога няма да дойде в съзнание, че куршумът на Рейчъл го е потопил във вечен мрак. Той мърмори и понякога тананика на затворническото си легло, но само толкова.
Някои настояваха да бъде даден под съд, осъден и екзекутиран дори в това състояние. Други обявиха тази идея за варварска, в колкото и отвратителни престъпления да е обвинен. По време на неотдавнашна демонстрация пред изправителния център в Лос Анджелис една група носеше лозунги „Дръпнете щепсела на убийствата“, докато други гласяха „Животът е свещен“.
Чудя се какво би си помислил за това Карвър. Дали щеше да го развесели? Или щеше да намери в него утеха?
Знам само, че не мога да се избавя от образа на Анджела Кук, потъваща в мрака с отворени уплашени очи. Вярвам, че Уесли Карвър вече е осъден в някакво по-висше съдилище. И излежава доживотна присъда без право на помилване.
20. Плашило
Карвър чакаше в мрак. В ума му хаотично се лутаха мисли. Толкова много, че не беше сигурен кои спомени са истински и кои — измислени.
Кълбяха се в ума му като дим и като дим отлитаха. Нищо не оставаше там. Нищо, за което да успее да се хване.
От време на време чуваше гласове, ала не ги разбираше. Бяха като приглушени разговори наоколо. Никой не му говореше. Говореха около него. Когато задаваше въпроси, никой не му отговаряше.
Все още имаше музиката си и само тя го спасяваше. Чуваше я и се опитваше да припява, но често нямаше глас и можеше само да тананика.
„Това е краят… прекрасен приятел, краят…“
Струваше му се, че му пее гласът на баща му. Бащата, когото не познаваше, идваше при него с благодатната музика.
Като в църква.
Изпитваше ужасна болка. Като брадва, забита в средата на челото му. Безмилостна болка. Чакаше някой да я спре. Да го избави от нея. Ала никой не идваше. Никой не го чуваше.
Чакаше в мрак.