Карвър категорично поклати глава.
— Можеш да затвориш файловете. Лос Анджелис е забранен за нас най-малко за три години. Не ме интересува каква е и че я смяташ за безопасна. Няма да наруша принципа. И още нещо. Казвам се Уесли — в никакъв случай Уес.
Стоун заби поглед в стъклената маса. Изглеждаше съкрушен.
— Ще направим следното — продължи по-възрастният мъж. — Аз ще потърся някоя. Ти ще почакаш и ще видиш, че ще останеш много доволен. Гарантирам ти го.
— Но нали щеше да е мой ред… — нацупи се Стоун.
— Беше твой ред и ти се издъни. Сега пак съм аз. Тъй че се връщай на работа. Още не си ми пратил отчета за кули от осемдесета до осемдесет и пета. Искам го до края на работния ден.
— Както кажеш.
— Върви. И горе главата, Фреди. В края на седмицата пак ще излезем на лов.
Стоун стана и тръгна към вратата. Карвър го проследи с поглед: чудеше се кога ще се наложи да се отърве от него. Окончателно. Предпочиташе да действа с партньор. В крайна сметка обаче всички партньори ставаха прекалено близки и си въобразяваха прекалено много. Започваха да те наричат с неприемливи имена. Мислеха си, че са равноправни съдружници. Това беше недопустимо и опасно. Парада командваше само един. Той.
— Затвори вратата, ако обичаш — каза Карвър.
После се върна към камерите. Бързо включи тази над рецепцията и видя, че там седи Йоланда. Дженива я нямаше. Зае се да я търси, като превключваше от камера на камера.
4. Код 30
Когато си тръгнахме от апартамента на Уанда Сесъмс, в комплекса вече цареше оживление. Децата бяха свършили училище и наркопласьорите и техните клиенти се бяха размърдали. По паркингите, детските площадки и пожълтелите морави между блоковете сновяха малчугани и възрастни. Наркобизнесът се въртеше в движение и представляваше сложна система от наблюдателни постове и участници на всякаква възраст, насочващи купувачите по уличния лабиринт към пунктове за продаване, които сменяха местоположението си през целия ден. Проектантите и строителите на Родия Гардънс си нямаха и представа, че са създали идеална среда за рака, който по един или друг начин щеше да погуби повечето обитатели на комплекса.
Знаех всичко това, защото неведнъж бях придружавал момчетата от отдела за борба с наркотиците в Южното бюро, докато пишех шестмесечните си репортажи за хода на войната срещу дрогата в района.
Вървяхме към служебната кола на Лестър с наведени глави и се правехме, че нищо наоколо не ни засяга. Единственото ни желание беше да се разкараме от квартала. Едва когато наближихме автомобила, видях младия мъж, облегнат на предната лява врата. Носеше развързани работни обувки, дънки, смъкнати до средата на сините му боксерки, и безупречно бяла тениска, която почти сияеше на следобедното слънце. Униформата на бандата Крипс, която владееше комплекса.
— Как е? — попита той.
— Бива — отвърна Лестър. — Връщаме се на работа.
— Куки ли сте?
Фотографът се засмя, като че ли не е чувал по-голяма смешка.
— Не бе, човек, от вестника сме.
После спокойно прибра чантата с фотоапарата си в багажника и заобиколи към вратата, на която се облягаше младежът. Онзи не помръдна.
— Трябва да тръгвам, брато. Би ли се отдръпнал, за да мина?
Стоях от другата страна на колата. Стомахът ми се беше свил. Ако щяхме да си имаме проблем, сега беше моментът. В сенчестия край на паркинга висяха други момчета със същата униформа, готови да се намесят, ако се наложи. Не се съмнявах, че всички или носят оръжие, или са го скрили наблизо.
„Нашият“ младеж продължаваше да се обляга на вратата. Скръсти ръце и се втренчи в Лестър.
— За к’во приказвахте с мамчето горе, брато?
— За Алонзо Уинслоу — обадих се аз. — Според нас не е убил никого и правим проверка.
Онзи се оттласна от колата, обърна се и ме погледна.
— Верно?
Кимнах.
— Работим по въпроса. Тъкмо започваме и затова дойдохме да поговорим с госпожа Сесъмс.
— Значи ви е казала за данъка.
— За какъв данък?
— Тя плаща данък. Секи, дет върти бизнес насам, плаща данък.
— Нима?
— Уличният данък бе, човек. Загряваш ли? Секи вестникар, дет’ идва да говори за Зо, трябва да плати уличния данък. Можете да го платите на мене.
Кимнах.
— Колко?
— Педесе на ден.
Щях да осребря този разход. Да видим дали Дороти Фаулър щеше да се развика. Бръкнах в джоба си и извадих цялата си наличност, общо петдесет и три долара. Бързо отделих две двайсетачки и една десетачка.