— Ето.
Заобиколих зад колата и младежът се приближи откъм предната лява врата. Докато му плащах, Лестър се качи и запали мотора.
— Трябва да вървим — казах аз, след като му подадох банкнотите.
— Давайте. Ако пак дойдете, данъкът се удвоява, вестникарче.
— Ясно.
С това и трябваше да приключа, но не можех да си тръгна, без да задам очевидния въпрос.
— Не те ли е грижа, че се опитвам да освободя Зо?
Младежът вдигна юмрук и поглади брадичка, като че ли сериозно размишляваше над въпроса ми. На кокалчетата на пръстите му бяха татуирани буквите т-ъ-п-и. Преместих поглед към другата му ръка, която висеше отпусната отстрани. Там бяха татуирани други букви: к-у-к-и. Бях получил отговора си. Тъпи куки. С такова отношение, нищо чудно, че изнудваше хората, които искаха да помогнат на друг член на бандата. Тук важеше принципът „всеки за себе си“.
Хлапакът се засмя и се обърна, без да отговори. Нали ми беше показал ръцете си.
Качих се в колата и Лестър я изкара на заден от паркинга. Видях, че нашият рекетьор танцува „крипуок“. Наведе се и с току-що дадените му от мен банкноти имитира лъскане на обувки, после се изправи и изпълни типичното тътрене, което Крипс смятаха за своя запазена марка. Бандитчетата, които чакаха на сянка, го посрещнаха с овации.
Напрежението в тила ми започна да се отпуска едва когато отново излязохме на 10-а и потеглихме на север. Изхвърлих петдесетачката от ума си и когато започнах да анализирам постигнатото, се почувствах по-добре. Уанда Сесъмс се беше съгласила да ми окаже пълно съдействие в разследването на случая Дениз Бабит — Алонзо Уинслоу. Обади се от моя мобилен телефон на Джейкъб Майър, служебния защитник на внука си, и му съобщи, че като настойница на обвиняемия, ми предоставя пълен достъп до всички документи и доказателствени материали по делото. Майър неохотно прие да се срещне с мен на другата сутрин между заседанията в центъра за задържане на непълнолетни. Всъщност нямаше избор. Бях обяснил на Уанда, че ако той не ми съдейства, много частни адвокати ще поемат случая безплатно, след като научат, че ще бъде отразен в пресата, Майър можеше или да работи с мен и сам да стане обект на медиен интерес, или да се откаже от това дело.
Освен това Уанда Сесъмс се беше съгласила да ме заведе в центъра за задържане на непълнолетни в Силмар, за да разговарям с Алонзо. Възнамерявах да се запозная с делото от документите на служебния защитник и тъй като интервюто с момчето щеше да е най-важната част от бъдещата ми публикация, исках да науча абсолютно всичко възможно, преди да пристъпя към него.
Като цяло, посещението ми в Южен Лос Анджелис завършваше успешно, въпреки петдесетте долара „данък“, и тъкмо се чудех как да представя плана си на Прендъргаст, когато Лестър прекъсна мислите ми.
— Знам какво целиш.
— Какво целя?
— Оная перачка може и да е прекалено тъпа, а адвокатът — прекалено загрижен да види името си във вестника, но не и аз.
— Какви ги говориш?
— Явяваш се като белия рицар, дето ще докаже невинността на момчето и ще го освободи. Само че ще направиш тъкмо обратното, мой човек. Ще ги използваш, за да те допуснат до делото и да събереш всички сочни подробности, а после ще разкажеш във вестника как един шестнайсетгодишен хлапак се превръща в хладнокръвен убиец. По дяволите, освобождаване то на невинен човек е нещо банално за днешната преса. Но не и проникването в ума на непълнолетен убиец! Не и анализът на механизма, чрез който обществото допуска да се случи такова нещо! Това си е кандидатура за наградата „Пулицър“, брато.
Известно време не отговорих, Лестър ме беше приклещил. Обмислих защитата си и едва тогава отворих уста.
— Обещах й само, че ще проуча случая. Как се развиват нещата. Нищо повече.
— Дрън-дрън. Използваш я, защото е невежа и не може да се усети. Хлапето сигурно ще е също толкова глупаво и ще се подведе. И всички знаем, че адвокатът ще го продаде, за да попадне във вестника. Наистина си мислиш, че ще спечелиш наградата „Пулицър“, нали?
Поклатих глава и не отговорих. Усетих, че се изчервявам, и се извърнах към прозореца.
— Глей сега, това си е в реда на нещата — прибави Лестър.
Обърнах се да го погледна и разчетох изражението му.
— Какво искаш, Сони?
— Парче от баницата, какво. Ще го направим в екип. Ще дойда с теб в Силмар и в съда. Аз ще заснема целия материал. Когато попълваш искане за фотограф, ще напишеш моето име. Така ще се продаде по-лесно. Особено за номинации.