Имаше предвид номинации за „Пулицър“ и други награди.
— Виж, още не съм разговарял с редактора. Много бързаш. Дори не знам дали ще…
— Ще го одобрят, знаеш го. Ще ти дадат пълна свобода на действие, че и на мен покрай тебе. Кой знае, току-виж спечелим и двамата. Няма начин да те съкратят, ако им донесеш „Пулицър“.
— Няма никакъв шанс, Сони. Пък и вече ме съкратиха. Остават ми още дванайсет дни и после майната му на „Пулицър“. Отивам си.
По очите му видях, че новината за съкращаването ми го е изненадала. Той кимна, включи новата информация в импровизирания си сценарий и се засмя.
— Аха! Значи това е твоето последно сбогом. Всичко ми е ясно. Ще си тръгнеш, като им покажеш среден пръст — толкова добър репортаж, че няма как да не го номинират, въпреки че теб отдавна те няма.
Замълчах. Не подозирах, че съм толкова прозрачен. Отново се обърнах към прозореца. На това място магистралата се издигаше над терена и наоколо се виждаха безкрайни редици наблъскани плътно една до друга къщи. Върху старите, протекли покриви на много от тях бяха завързани сини платнища. Колкото по на юг в града навлизаше човек, толкова повече бяха платнищата.
— Въпреки това искам да участвам — заяви Лестър.
След като си бях осигурил пълен достъп до Алонзо Уинслоу и делото му, вече бях готов да го обсъдя с редактора. С други думи, официално щях да му съобщя, че работя по случая, и моят зам можеше да го включи в предварителния си списък.
Щом се върнах в редакцията, отидох право при Сала и заварих Прендъргаст на бюрото му. Пишеше на компютъра си.
— Имаш ли една минутка, Прендо?
Той дори не вдигна глава.
— Не сега, Джак. Възложиха ми да съставя списъка на материалите за планьорката в четири. Имаш ли нещо за утре, освен репортажа на Анджела?
— Не. Намислил съм нещо по-дългосрочно.
Прендъргаст спря да пише и ме погледна малко смутено. Какви дългосрочни планове може да си прави човек, на когото остават дванайсет дни?
— Не чак толкова дългосрочно. Може да поговорим за това по-късно днес или утре. Анджела предаде ли ти материала?
— Още не. Мисля, че те чака да го прегледаш. Хвърли му едно око и ми го прати.
— Веднага се заемам.
— Добре, Джак. Ще поговорим по-късно. Или ми прати един бърз имейл.
Обърнах се и плъзнах поглед по редакцията. Не знаех къде е работното място на Анджела Кук, но трябваше да е някъде наоколо. Колкото си по-нов, толкова по-близо до Сала те слагат. Най-далечните краища на помещението бяха запазени за ветераните, които уж нямаха нужда от контрол. Всъщност, когато се отдалечаваше от Сала, човек навлизаше в зоната, известна като Сухата гора, защото там седяха репортери, които почти не правеха репортажи и пишеха още по-малко. Постовете на някои от тях бяха неприкосновени по силата на политически връзки или награди „Пулицър“ — Сони Лестър имаше право, никога нямаше да съкратят лауреат на „Пулицър“, — а други бяха такива майстори на снишаването, че никога нямаше да привлекат вниманието на ресорните редактори и комисията по съкращенията.
Над горния край на една от недалечните ниски стени видях русата коса на Анджела, завързана на опашка. Приближих се.
— Как върви?
Тя уплашено подскочи.
— Извинявай. Не исках да ти изкарвам акъла.
— Няма нищо. Просто се бях увлякла в четене. Посочих компютърния екран.
— Това репортажът ли е?
Анджела се изчерви. Забелязах, че е забила молив в завързаната си отзад коса. Така изглеждаше още по-секси.
— Не, всъщност е от архива. Една статия за теб и онзи убиец, Поета. Адски е зловещо.
Внимателно се вгледах в дисплея. Материалът, който четеше, беше отпреди дванайсет години. Тогава работех в „Роки Маунтън Нюз“ и се конкурирах с „Таймс“ по случай, развиващ се в територията от Денвър до Източното крайбрежие и после пак обратно до Лос Анджелис. Това беше най-важният материал, по който съм работил, върхът на моя журналистически живот — не, поправка, всъщност кулминацията на целия ми живот — и не исках да ми напомнят, че е било толкова отдавна.
— Да, наистина си е зловещичко. Свърши ли днешния материал?
— Какво стана с онази агентка от ФБР, с която си работил? Рейчъл Уолинг. В една друга публикация пише, че я наказали дисциплинарно за неетично поведение.