— Още е в Бюрото. Всъщност даже е тук, в Лос Анджелис. Може ли да прегледаме днешния материал? Прендо иска да му го пратим.
— Разбира се. Приключих го. Само те чаках да го видиш, преди да го пратя.
— Чакай да си взема стол.
Придърпах един стол от съседното свободно бюро, Анджела ми направи място до себе си и аз прочетох текста й. Предвиден за трийсет реда, след планьорката той беше свит до двайсет и пет, което означаваше, че най-вероятно ще го съкратят до двайсет, но всеки кадърен репортер, естествено, надхвърля лимита. Егото му диктува да приеме, че случаят и неговото умение да го разкаже ще устоят на веригата редактори, които ще го прочетат и ще разберат, че е прекалено добър, за да бъде съкратен.
Моята първа редакция се състоеше в изтриването на собственото ми име.
— Защо, Джак? — възрази Анджела. — Двамата заедно отразихме случая.
— Да, но ти си написала репортажа. Съответно под заглавието ще стои твоето име.
Тя посегна към клавиатурата и постави дланта си върху дясната ми ръка.
— Моля те, искам да имам съвместна публикация с теб. Това означава много за мен.
Погледнах я въпросително.
— Анджела, това е материал за трийсет реда, които сигурно ще съкратят до двайсет и ще го наврат на най-вътрешните страници. Просто поредният репортаж за убийство — няма нужда от двама автори.
— Обаче е първият ми репортаж за убийство в „Таймс“ и искам твоето име да е до моето.
Ръката й продължаваше да лежи върху моята. Свих рамене и кимнах.
— Както кажеш.
Тя вдигна дланта си и аз отново написах името си под заглавието. Анджела отново посегна и пак ме хвана за дясната ръка.
— Тук ли те раниха?
— Хмм…
— Може ли да видя?
Обърнах ръката си и й показах приличащия на звезда белег между палеца и показалеца ми — мястото, през което беше минал куршумът, преди да улучи убиеца по прякор Поета в лицето.
— Забелязах, че не използваш палеца си, докато пишеш — каза Анджела.
— Куршумът прекъсна сухожилието. Оперираха ме, но палецът ми така и не се движи като преди.
— Как е?
— Ами, нормално. Просто не се движи така, както искам.
Тя се засмя.
— Какво ти е толкова смешно?
— Исках да кажа: как е да убиеш някого по този начин?
Разговорът започваше да става странен. Що за интерес проявяваше към убийството тази жена… всъщност това момиче?
— Виж, не ми се говори за това, Анджела. Мина много време и всъщност аз не го убих. Той сам го направи. Струва ми се, че искаше да умре. Той натисна спусъка.
— Обичам истории за серийни убийци, но не бях чувала нищо за Поета. Днес на обяд някакви хора си говореха за него и когато се прибрах, го потърсих в Гугъл. Ще отида да си купя книгата ти. Била бестселър.
— Дано да я намериш. Беше бестселър преди десет години. Тиражът е изчерпан поне от пет.
Щом беше чула за книгата на обяд, хората явно говореха за мен. Обсъждаха съкращаването на един бивш автор на бестселър, днес високоплатен полицейски репортер.
— Е, сигурна съм, че можеш да ми дадеш назаем собствения си екземпляр — каза Анджела.
И ме погледна нацупено. Дълго я наблюдавах, преди да отговоря. Защото изведнъж разбрах, че е някаква маниачка. Искаше да пише репортажи за убийства, защото я интересуваха подробностите, които не се споменават във вестниците и по телевизията. Ченгетата щяха да си паднат по нея, при това не само защото беше хубавица. Тя щеше да ги ласкае, докато й съобщават мрачните детайли от местопрестъпленията. Те пък щяха да вземат култа й към зловещото за култ към самите тях.
— Довечера ще потърся някой екземпляр вкъщи. Дай сега да се върнем към твоя репортаж. Прендо го иска на бюрото си, като се върне от планьорката в четири.
— Добре, Джак.
И вдигна ръце, че се предава. Отново се заех с материала. Направих само една корекция. Тя беше открила сина на възрастната жена, изнасилена и убита с нож през 1989-а, който благодареше на полицията, че не се е отказала от разследването. Преместих тази искрена похвала в първата третина на текста.
— Местя го, за да не го отреже редакторът — поясних. — Такъв цитат ще ти донесе няколко червени точки пред ченгетата. Те живеят за такива думи от хората, обаче не ги чуват често. Поставянето им в началото на материала ще започне да гради доверието, за което ти разправях.
— Ясно.
Накрая добавих „30“ под текста.
— Какво значи това? — попита Анджела. — Виждала съм го и в други материали на бюрото на редактора.