— Просто е останало от старата школа. Когато започвах да се занимавам с журналистика, на края на текста винаги се пишеше „30“. Това е код, даже ми се струва, че е от времето на телеграфа. Означава просто „край“. Вече не е необходим, но…
— Божичко, значи затова казват, че съкратените са получили „код трийсет“!
Погледнах я и кимнах, изненадан, че не го е знаела.
— Точно така. Винаги съм го правил и след като под заглавието стои и моето име…
— Разбира се, Джак. Готино е. Може да започна и аз да го правя.
— Значи ще продължиш традицията, Анджела. Усмихнах се и се изправих.
— Мислиш ли, че утре сутрин ще можеш да прегледаш полицейските бюлетини и да наминеш покрай Паркър Сентър?
Тя се намръщи.
— Искаш да кажеш без теб ли?
— Да. Аз ще съм зает в съда с един случай, по който работя. Но сигурно ще се върна преди обед. Ще се справиш ли?
— Щом трябва. Върху какво работиш?
Накратко й описах посещението си в Родия Гардънс и насоката на разследването си. После я уверих, че няма да има проблем да иде в Паркър Сентър сама след еднодневното обучение, което й бях провел.
— Всичко ще е наред. А след излизането на този материал в утрешния вестник там ще имаш повече приятели, отколкото си представяш.
— Щом казваш.
— Ако ти трябва нещо, обади ми се по джиесема.
Посочих текста на компютърния екран, свих юмрук и леко ударих по бюрото й.
— „Пращай го тоя сладур“.
Това беше цитат от „Цялото президентско войнство“, един от най-великите филми за репортери, и веднага се сетих, че сигурно не го е гледала. Уф, добре де, помислих си, има си стара школа, има си и нова школа.
Върнах се на бюрото си и видях, че лампичката на телефонния ми секретар премигва често, което означаваше, че съм получил повече от едно съобщение. Бързо изхвърлих странния и интригуващ разговор с Анджела Кук от ума си и вдигнах слушалката.
Първото съобщение беше от Джейкъб Майър. Възложили му нов случай и повдигането на обвинение било насрочено за същия ден. Налагало се да отложим срещата ни с един час, за 10:00. Нямаше проблем. Така щях да имам повече време или за сън, или за да се приготвя за интервюто.
Второто съобщение възкресяваше един глас от миналото — на Ван Джаксън, преди петнайсетина години млад журналист, когото бях обучил като полицейски репортер в „Роки Маунтън Нюз“. Оттогава уверено се издигаше в йерархията на вестника и в момента работеше като отговорен редактор „Вътрешни новини“. Съобщаваше ми по имейла за всяко повишение, за да видя колко далеч ще стигне в кариерата си.
— Джак, обажда се Ван. Научих новината. Лошо. Какво става с нашия вестникарски бизнес бе, човек? И при нас е същото. Обаче ни орязаха прекалено и сега ми казаха, че мога да си взема един човек обратно. Мястото е за общ репортер и реших първо да дам шанс на теб, преди да се обърна към нашите съкратени. Върни се в Денвър и запретни ръкави в „Роки“! Обади ми се.
Пуснах съобщението още веднъж, въпреки че вече бях чул и разбрал всяка дума. После го изтрих. Нямаше да се обадя на Ван Джаксън. Нямах намерение да се върна като общ репортер във вестник, който съм напуснал преди дванайсет години. Имах да пиша роман и ако изобщо отидех в Колорадо, щях да търся там литературно вдъхновение, а не да заема пост, на който съм работил толкова отдавна. Не, щях да сложа край на журналистическата си кариера. Щях да поставя накрая код 30 и нищо нямаше да промени решението ми.
Във вторник сутринта Джейкъб Майър закъсня за и без това отложената ни среща. Половин час седях в чакалнята на Бюрото за служебна защита сред клиенти на тази финансирана от държавата институция. Хората бяха прекалено бедни, за да си позволят адвокат, и разчитаха на държавата, която ги съдеше, в същото време да ги защитава. Въпреки че е конституционно гарантирано право — „Ако не можеш да си позволиш адвокат, такъв ще ти бъде осигурен“, — това винаги ми се е струвало противоречие. Прилича ми на някакво изнудване, при което държавата контролира и предлагането, и потреблението.
Майър се оказа млад човек, завършил най-много преди пет години. И все пак сега защитаваше още по-млад от себе си — не, всъщност дете, обвинено в убийство. Дойде от съда с кожена чанта, прекалено натъпкана с папки, за да я носи за дръжката, така че я стискаше под мишница. Попита рецепционистката дали има съобщения за него и тя го насочи към мен. Младият юрист трябваше да премести тежката чанта под лявата си мишница, за да ми подаде ръка. Стиснах я и се представих.