— Имам.
— Добре. Тогава, ако искате да направя изявление, ще ви кажа следното. Вярвам, че моят клиент — и между другото, нямам право да го назова по име — е почти също такава жертва като Дениз Бабит. Вярно, тя е изгубила живота си при ужасни обстоятелства. Но свободата на клиента ми е отнета, а той не е извършил това престъпление. Ще го докажа, когато се изправим в съда. Няма значение дали това ще е съдът за възрастни, или за непълнолетни. Категорично ще защитя своя клиент, защото той не е виновен в това престъпление.
Думите му бяха внимателно подбрани, точно както очаквах. И все пак ме накараха да се замисля. Майър престъпваше границата, като ми даваше флашката, и трябваше да се запитам защо го прави. Не го познавах. Никога не бях писал за събитие, в което е участвал той, затова и дума не можеше да става за доверието, което се изгражда между репортер и източник в хода на написването и публикуването на материал. И щом адвокатът не престъпваше границата заради мен, за кого го правеше? За Алонзо Уинслоу ли? Дали този служебен защитник с чанта, пръскаща се от делата на неговите виновни клиенти, наистина вярваше в думите си? Нима наистина смяташе Алонзо за невинна жертва?
Осъзнах, че си губя времето. Трябваше да се върна в редакцията и да видя какво има във флашката. Скритата в шепата ми дигитална информация щеше да определи насоката ми на работа.
Протегнах ръка и изключих диктофончето.
— Благодаря ви за помощта.
Произнесох го саркастично заради другия адвокат в кабинета. Кимнах и намигнах на Майър, след което си тръгнах.
В редакцията веднага отидох на бюрото си, без да мина през Сала или да се обадя на Анджела Кук. Включих флашката в слота на лаптопа си и отворих съдържанието й. Имаше три текстови файла, озаглавени „Резюме“, „Арест“ и „Самопризнания“. В този ред. Третият беше най-голям. Отворих го за кратко и установих, че транскрибираният запис на самопризнанията на Алонзо Уинслоу е дълъг 928 страници. Затворих го и го запазих за накрая. Тъй като се казваше „Самопризнания“, а не „Разпит“ например, предположих, че Майър го е получил от прокуратурата. Живеем в дигитален свят и не се изненадах, че записът на деветчасов разпит на заподозрян в извършване на убийство е предаден от полицията на прокуратурата и оттам на служебния защитник в електронна форма. При деветстотин двайсет и осем страници цената на отпечатването и копирането на такъв документ щеше да е висока, особено като се имаше предвид, че е резултат само от един случай в система, през която ежедневно минават хиляди. Ако искаше, Майър можеше да го принтира за сметка на бюджета на Бюрото за служебна защита.
След като качих файловете в лаптопа, се обадих в телефонната централа и помолих да ми пратят първия освободил се редакционен асистент.
Реших да проуча документите в същия ред, въпреки че бях запознат с обвиненията и арестуването на Алонзо Уинслоу. Първите два щяха да поставят основите за самопризнанията. Самопризнанията щяха да поставят основите за моя репортаж.
Първо отворих резюмето. Предполагах, че това е грижливо написано, но кратко описание на следствените действия, довели до ареста на Уинслоу. Оказа се, че авторът му е моят приятел Гилбърт Уокър, който толкова любезно ми беше затръшнал телефона предишния ден. Не очаквах много. Дългият четири страници текст беше напечатан върху специални формуляри и след това сканиран, за да се получи дигиталният документ, с който разполагах. Уокър знаеше, че и адвокатът, и прокурорът ще търсят в него слабости и процедурни грешки. Най-добрата защита се състоеше в това да направи мишената по-малка — да напише колкото може по-кратък доклад — и както изглежда, беше успял.
Изненадата във файла обаче се криеше не в краткото резюме, а в пълните заключения от аутопсията и докладите от местопрестъплението, както и в снимките от там. Те щяха да са ми от огромна полза при описанието на местопрестъплението в репортажа ми.
Всеки репортер има поне мъничко воайорски ген. Преди да започна с думите, започнах със снимките. Четирийсет и осемте цветни фотографии от местопрестъплението показваха трупа на Дениз Бабит в багажника на нейната мазда „Милениум“, модел 1999-а, след изваждането му на местопрестъплението и накрая в чувал, преди да го откарат. Имаше и снимки от купето на колата и багажника, след изнасянето на тялото.