На една от фотографиите се различаваше лицето на жертвата под прозрачна найлонова торбичка, нахлузена на главата й и здраво завързана на шията й с обикновено въже за пране. Дениз Бабит беше умряла с отворени очи, излъчващи страх. През живота си съм виждал доста мъртъвци, и лично, и на такива снимки. Така и не успях да свикна с очите. Веднъж един детектив от отдел „Убийства“ — всъщност брат ми — ми каза да не отделям прекалено много време на очите, защото остават с теб дълго след като си извърнал своите.
Дениз имаше точно такива очи. Караха те да се замислиш за последните й мигове, за онова, което е видяла, мислила и чувствала.
Затворих снимките и се върнах към резюмето. Тъкмо се бях зачел в него, когато до бюрото ми се приближи една от редакционните асистентки, Луърд Фърнал. Едно време наричахме асистентите „куриерчета“ — най-ниското стъпало в редакционната йерархия. Те изпълняваха поръчките на висшестоящите и най-често бяха студенти по журналистика в Университета на Южна Каролина, дошли да натрупат опит в истински вестник. Обаче пазителите на политическата коректност сметнаха за неуместно някой в редакцията да бъде наричан „куриерче“ и им хрумна блестящата идея да им казваме „редакционни асистенти“. С това от служебната характеристика си отиваше нещо специфично вестникарско. Правеше я елементарна. След трийсетина години някой побелял репортер — стига дотогава все още да има вестници — ще се облегне на бара в „Шорт Стоп“ и ще разкаже на бармана, че е започнал кариерата си като редакционен асистент. Историята няма да притежава същата романтика — друго си е да си започнал като куриерче. Но пък, е, поне няма да има обидени.
Дадох на Луърд флашката и й поръчах да разпечата трите документа, без снимките. Тя ме попита колко страници са и за кога ми трябват. Когато й съобщих, че са близо хиляда и са ми нужни колкото може по-скоро, тя повдигна вежди и отговори, че това можело да е проблем. Принтерът й трябвало да е свободен, защото й били възложили да разпечата списъка на материалите за неделното издание за дванайсетте редактори, които имаха планьорка по-късно. Усетих, че се дърпа нарочно, тъй като знае, че съм бита карта и вече не е нужно да ми се натяга. Заявих й, че списъкът не ме интересува, и й наредих да започне с най-големия файл. Казах й, че може да прекъсне принтирането, когато дойде време за списъка на материалите, и да ми донесе готовите дотогава страници.
Луърд намусено се отдалечи. Това момиче нямаше абсолютно никакъв опит в реалния живот и не се отнасяше с уважение към човек с двайсетгодишен стаж в занаята. След две седмици нямаше да ми пука, ала все още ме болеше и това само затвърди решението ми да си тръгна с гръм и трясък, така че да ме запомнят, като всички други имена във Фоайето с глобуса.
Върнах се към следственото резюме и го прочетох, като подчертавах местата, които смятах за важни и полезни, и ги копирах в нов файл. Нарекох го „Версията на полицията“ и в него преработих всички текстове, копирани от официалния доклад, чийто език беше скован и пълен със съкращения. Исках да направя историята своя.
Когато свърших, прегледах резултата, за да се уверя, че е точен. Вече бях набрал инерция. Знаех, че когато накрая напиша репортажа, ще включа в него много от тези изречения и късчета информация. Ако на този ранен етап допуснех някъде грешка, имаше голяма вероятност тя да попадне в окончателната публикация.
„Дениз Бабит е открита от патрулните полицаи от Управлението на Санта Моника Ричард Клиди и Роберто Химинес в багажника на нейната мазда «Милениум», модел 1999-а, в 09:45 на 25 април 2009 г., събота. Разследването на престъплението е поверено на детективите Гил Уокър и Уилям Грейди.
Патрулните полицаи са повикани от паркинг службата в Санта Моника, тъй като колата е намерена на обществения крайбрежен паркинг до хотел «Каса Дел Мар». Въпреки че е отворен през нощта, от 09:00 до 17:00 паркингът е платен и всяка оставена там кола бива глобявана, ако не е закупен талон и не е поставен на предното табло. Когато се приближава до маздата, за да провери за талон, служителят от «Паркинги» Уили Кортес вижда, че прозорците са отворени и ключът е в ключалката. На предната дясна седалка лежи дамска чанта и до нея е изсипано цялото й съдържание. Той усеща, че нещо не е наред, обажда се в Управлението и от там пращат Клиди и Химинес. Докато проверяват регистрационните номера, за да установят чия е колата, те забелязват, че капакът на багажника е защипал копринена рокля, и го отварят.