Бях забравил да посъветвам Анджела и тя да го прави. И тъй като тя беше прекарала сутринта в Паркър Сентър, а аз се занимавах със случая Бабит, никой не бе отварял СНС.
Започнах да преглеждам новините отзад напред в търсене на информация за пресконференция в полицията или каквито и да е други криминални събития. Междувременно от кабинета на Гросман отговори секретарката му и ме осведоми, че капитанът вече бил „горе“ — с други думи, на шестия етаж — на пресконференция.
Тъкмо затварях, когато открих в СНС кратко съобщение за пресконференцията в Паркър Сентър. Щели да обявят резултатите от мащабна акция за дрога, проведена през нощта в жилищния комплекс Родия Гардънс.
Бам. Моят „дългосрочен“ репортаж идеално се връзваше с гореща новина. Усетих прилив на адреналин. Често се случва така. Сивото ежедневие на новините ти дава шанс да кажеш нещо сензационно.
Позвъних на Анджела.
— На шестия ли си?
— Да. Още не са започнали. Какво става? Не ми се ще да питам онези от телевизията, защото ще ме помислят за глупачка.
— На пресконференцията ще съобщят резултатите от нощна акция за наркотици в Родия Гардънс.
— Само това ли?
— Да, но може да е важно, защото сигурно е в отговор на убийството, за което ти разказах вчера. Свързали са жената в багажника с комплекса, спомняш ли си?
— А, да, ясно.
— Анджела, акцията има връзка със случая, върху който работя в момента, затова искам да я отразя и да пусна репортажа на Прендо. Ще го напиша аз, защото това ще ми помогне за моята статия.
— Може да го направим заедно. Ще събера колкото мога информация тук.
Направих пауза, ала не прекалено дълга. Трябваше да действам тактично, но категорично.
— Не, ще дойда на пресконференцията. Ако започне, преди да пристигна, води си бележки. Но искам този материал, защото е част от другия.
— Няма проблем, Джак — без колебание отвърна тя. — Не се опитвам да ти открадна хляба. Това още си е твоят ресор и случаят остава за теб. Но ако имаш нужда от нещо, само кажи.
Помислих си, че съм преиграл, и се засрамих, че се държа като гаден егоист.
— Благодаря, Анджела. Ще го измислим заедно. Ще предупредя Прендо, за да го включи в предварителния списък, и веднага идвам.
Паркър Сентър доживяваше последната си година. Беше полицейски команден център от близо пет десетилетия и порутената му сграда трябваше да бъде съборена поне преди десет години. И все пак беше служила добре на града — бе преживяла два бунта, безброй граждански протести и тежки престъпления. Там се бяха провеждали и хиляди пресконференции като тази, на която щях да присъствам. Но времето й на главна квартира отдавна бе изтекло. Беше пренаселена. Водопроводът се пробиваше постоянно, отоплителната и вентилационната система почти не функционираха. Нямаше достатъчно пространство за паркинг и офиси, килиите не достигаха. В коридорите и кабинетите имаше места, където се задържаше застоял въздух. Изкуствените подови настилки бяха деформирани, а и самата сграда едва ли щеше да издържи на по-сериозно земетресение. Много детективи неуморно разследваха престъпления на улицата и полагаха неимоверни усилия в издирването на улики и заподозрени, само и само да не са в службата, когато удари силният трус.
Красивата наследница на Паркър Сентър се издигаше на две преки, точно до „Таймс“ на Спринг Стрийт. Щеше да е модерна, просторна и технически съвършена. И още петдесет години щеше да служи вярно на Управлението и града. Аз обаче нямаше да присъствам на откриването й. Там щеше да е моята красива наследница.
Докато се качвах с раздрънкания асансьор на шестия етаж, реших, че така и трябва да бъде. Паркър Сентър щеше да ми липсва, защото бях като него. Остарял и изостанал от времето.
Стигнах до голямата зала в съседство с кабинета на началника на полицията. Пресконференцията вече течеше. Проправих си път покрай униформения полицай на прага, взех от него разпечатаното официално изявление, направих неохотен реверанс под редицата телевизионни камери покрай задната стена и се настаних на едно свободно място. Случвало ми се е да присъствам в тази зала, когато е имало само правостоящи. Днес, тъй като се отнасяше за акция за наркотици, нямаше много журналисти. Преброих представители на пет от деветте местни телевизионни канала, двама радиорепортери и шепа колеги от вестниците. Анджела си водеше записки на втория ред. Реших да прочета официалното изявление, за да набера скорост.