По лицето на Гросман плъзна червенина и той хвърли поглед към началника, който обаче не понечи да отговори на въпроса, нито дори да помогне на капитана да се измъкне от това положение. Трябваше да се оправя сам.
— Ние… хмм… не го виждаме така — започна Гросман. — Убийството на Дениз Бабит само привлече вниманието ни към проблемите в комплекса. Днешните ни действия и извършените арести ще направят Родия Гардънс по-добро място за живот. В това отношение няма отрицателна реакция. И не за пръв път провеждаме акции в този район.
Реших да го притисна още малко.
— За пръв път ли свиквате пресконференция на тази тема?
— Нямам представа — отвърна Гросман.
Погледът му обходи залата за друга вдигната ръка, но напразно.
— Имам още един въпрос — продължих. — Във връзка със заповедите за обиск след убийството на Дениз Бабит, открихте ли мястото, където се предполага, че е държана и убита след отвличането й?
Капитанът имаше готов отговор.
— Ние не водим това следствие. Ще трябва да попитате полицията в Санта Моника или Окръжна прокуратура.
Изглеждаше доволен, че е успял да ми запуши устата. Нямах повече въпроси и Гросман за последен път огледа залата, след което закри пресконференцията. Изправих се до мястото си и зачаках Анджела Кук. Щях да й кажа, че ми трябват само бележките й за коментара на началника на полицията. Бях покрил всичко останало. Униформеният полицай, от когото бях получил официалното изявление, пръв стигна до мен и ми посочи вратата от отсрещната страна на помещението. Знаех, че води към странична стая, в която държат част от техниката за презентации.
— Лейтенант Минтър иска да ви покаже нещо.
— Добре. И аз исках да го питам нещо.
Влязох в стаята и видях, че Минтър вече ме чака, седнал сковано на ръба на едно бюро. Хубавец със стройна фигура, гладка кожа с цвят на кафе, идеална дикция и автоматична усмивка, той ръководеше пресслужбата. Този несъмнено важен пост в ЛАПУ не преставаше да ме озадачава. Защо, след като е преминал обучението и е носил пистолета и значката, един полицай ще пожелае да оглави отдела за връзки с медиите, в който не се вършеше абсолютно никаква полицейска работа? Естествено, почти всяка вечер го показваха по телевизията и името му постоянно се появяваше във вестниците, само че това не беше работа за ченге.
— Здрасти, Джак — дружелюбно ме поздрави Минтър, докато се ръкувахме.
Започнах да се държа така, все едно аз съм помолил за срещата.
— Здрасти, лейтенант. Благодаря, че се съгласи да ме приемеш. Чудех се дали може да получа снимката на заподозрения Хикс за репортажа си.
Минтър кимна.
— Няма проблем, той е пълнолетен. Искаш ли и другите?
— Не, само неговата. Във вестника не обичат да публикуват полицейски снимки, така че сигурно ще мога да използвам само една, при това, ако имам късмет.
— Странно, че искаш снимка на Хикс.
— Защо?
Той се пресегна зад гърба си, взе една папка от бюрото, разтвори я и ми връчи фотография 20х25 сантиметра. Явно я бяха направили по време на наблюдението в Родия Гардънс и в долния десен ъгъл имаше полицейски кодове. Бяха ме заснели да подавам на Дарнел Хикс петдесетте долара, които предишния ден ми беше взел като уличен данък. Зърнистата снимка очевидно бе направена от голямо разстояние и под малък ъгъл. Паркингът се намираше в сърцето на комплекса и можеше да са ме фотографирали единствено от някой жилищен блок наоколо. Вече разбирах какво бе имал предвид Гросман под „обществена подкрепа и съдействие“ — че поне един обитател на Родия им е позволил да използват жилището му като наблюдателен пост.
Повдигнах снимката.
— За спомен ли ми я даваш?
— Не, просто се чудех какво ще ми кажеш за нея. Ако имаш проблем, Джак, мога да ти помогна.
На лицето му се изписа фалшива усмивка. Бях достатъчно умен, за да съм наясно какво прави. Изнудваше ме. Извадена от контекста, снимка като тази спокойно можеше да докара на човек беля, ако стигне до шефа му или до конкуренцията. Аз обаче също му се усмихнах.
— Какво искаш, лейтенант?
— Нямаме желание да предизвикваме ненужни вълнения, Джак. Като с тази снимка. Тя може да има няколко значения. Защо да стигаме дотам?