Смисълът беше ясен. Забрави за реакцията на местната общност. Минтър и неговото началство знаеха, че „Таймс“ определя новините в този град. Телевизионните канали и всички останали следваха примера му. Ако успееха да установят контрол върху вестника или поне да не допускат неудобните публикации, другите медии също нямаше да им създават проблеми.
— Предполагам, че още не си научил — отвърнах. — Напускам. В петък получих предизвестие за съкращение, лейтенант, тъй че нищо не можете да ми направите. Остават ми само две седмици. Ако решиш да пратиш тази снимка на някого във вестника, бих те посъветвал да я адресираш до Дороти Фаулър, редакторката на „Вътрешни новини“. Само че това с нищо няма да промени нещата — нито с кого ще говоря по случая, нито какво ще напиша. Между другото, от „Борба с наркотиците“ в Южното бюро знаят ли, че показваш снимките от наблюдението им наляво и надясно? Това е опасно, лейтенант.
Вдигнах фотографията, за да я види.
— Освен каквото там говори за мен, тази снимка показва, че вашите хора са имали пост в нечий апартамент в Родия. Ако се разчуе, Крипс сигурно ще устроят лов на вещици. Нали си спомняш какво се случи на Блайт Стрийт преди няколко години?
Усмивката на Минтър замръзна. По очите му виждах, че си спомня. Преди три години полицията беше провела подобна операция на пазар за дрога на Блайт Стрийт във Ван Найс, контролиран от латиноамериканска банда. След като полицейските фотографии бяха предадени на адвокатите на арестуваните, бандитите скоро разбраха от кой апартамент са направени. И една нощ го взривиха, а шейсетгодишната му обитателка изгоря в леглото си. Това не донесе на по-лицейското управление положителни отзиви в медиите и ми се струваше, че в момента Минтър отново преживява онова фиаско.
— Трябва да тръгвам — казах аз. — Ще мина през твоя отдел да взема полицейската фотография. Благодаря ти, лейтенант.
— Няма за какво, Джак — невъзмутимо отговори той, сякаш разговорът ни не беше имал никакъв скрит смисъл. — Надявам се пак да се видим, преди да напуснеш.
Върнах се в залата за пресконференции. Неколцина оператори все още събираха камерите си. Огледах се за Анджела Кук, ала тя не ме беше дочакала.
След като взех полицейската снимка на Дарнел Хикс, се върнах в „Таймс“ и се качих в редакцията на третия етаж. Не си направих труда да се обадя на редактора си, защото вече му бях пратил резюмето на репортажа за нощната акция. Исках да позвъня на един-двама души и да напиша материала, преди да отида при Прендо и да се опитам да го убедя, че си струва да го пусне на първа страница на регионалната притурка или дори на целия вестник.
Деветстотин двайсет и осемте страници на самопризнанията на Уинслоу и другите документи, които бях поискал да разпечатат, ме очакваха на бюрото. Флашката лежеше върху петнайсетсантиметровата купчина хартия. Седнах и едва устоях на изкушението веднага да се заровя в нея. Все пак я отместих настрани, отворих адресния си указател на компютърния екран и потърсих телефонния номер на пастор Уилям Тречър. Той ръководеше Асоциацията на свещениците в Южен Лос Анджелис и на него винаги можеше да се разчита за гледна точка, противна на позицията на ЛАПУ.
Тъкмо бях вдигнал слушалката, когато усетих някой зад мен и се обърнах. Беше Алън Прендъргаст.
— Не видя ли съобщението ми? — попита той.
— Не, току-що се връщам и бързах да се обадя на пастор Тречър, преди да го е потърсил някой друг. Какво има?
— Искам да поговорим за твоя материал.
— Не получи ли резюмето? Чакай да позвъня на пастора и после ще го напиша.
— Не за днешния материал, Джак. Кук вече работи по него. Искам да ми разкажеш за дългосрочния си план. След десет минути започва планьорката за предстоящите публикации.
— Един момент. Какво искаш да кажеш с това, че Кук вече работи по днешния репортаж?
— Ами, че го пише. Върна се от пресконференцията и каза, че работите заедно по случая. И вече се обади на Тречър. Събра добър материал.
Не му съобщих, че не съм имал намерение да работя с Кук. Репортажът си беше мой и й го бях обяснил.
— Е, какво си напипал, Джак? Свързано е с днешната история, нали?
— Ами да, общо взето.
Бях поразен от хода на Кук. Вътрешната конкуренция в редакцията е нещо нормално. Просто не бях очаквал от нея дързостта да излъже, за да се закачи за моя случай.
— Джак? Нямам много време.
— Хмм, добре. Да, отнася се за убийството на Дениз Бабит — само че от гледната точка на убиеца. За това как се е стигнало дотам шестнайсетгодишният Алонзо Уинслоу да бъде обвинен в убийство.