Прендо кимна.
— Имаш ли стоката?
Знаех, че пита дали съм си осигурил пълен достъп. Не го интересуваше материал, в който навсякъде се позовавам на полицията. Не искаше да види в него глагола „твърди се“, ако щеше да се опитва да му осигури място в списъка на предстоящите публикации. Искаше криминална статия, която да надхвърли известните вече на всички банални новини и да разтърси света с дръзка реалистичност. Искаше широчина и дълбочина, запазената марка на всяка статия в „Таймс“.
— Имам пряка връзка, да. Видях се с бабата и адвоката на момчето и сигурно утре ще се срещна с него.
Посочих купчината прясно разпечатани документи върху бюрото.
— А това тук е истинска бомба. Неговите самопризнания, цели деветстотин страници. Не би трябвало да разполагам с тях, но са у мен. И никой друг няма да ги получи.
Прендо кимна одобрително. Виждах, че се опитва да измисли начин да пробута материала на планьорката или да го направи още по-сензационен. Взе стола от съседното работно място, седна и се наведе към мен.
— Хрумна ми една идея, Джак.
Прекалено често ме наричаше по име. А и това доближаване до мен не ми допадаше. Поведението му ми се струваше съвсем неискрено, тъй като никога не се беше държал така. Не ми харесваше накъде отива работата.
— Каква идея, Алън?
— Ами ако не е само за това как едно момче става убиец? Ами ако е и за това как едно момиче става жертва на убийство?
Замислих се за миг и бавно кимнах. И тук ми беше грешката — когато първо кажеш да, после е много трудно да кажеш не и да биеш спирачки.
— Само че ще ми отнеме повече време, ако раздвоя вниманието си.
— Няма, защото не се налага да се раздвояваш. Продължавай да работиш по момчето и ни дай нещо сензационно. Ще възложим жертвата на Кук и тя ще поеме този аспект. После ти, Джак, ще обединиш двете части и хоп — получаваме материал за първа колона.
Първата колона на първа страница е запазена за водещата статия във вестника. Най-добре написаният материал, най-значимият, дългосрочният проект — ако е достатъчно добър, отива отпред, над сгъвката, в първа колона. Зачудих се дали Прендъргаст съзнателно ми хвърля тази примамка. За седем години в „Таймс“ никога не бях имал публикация на първа колона. За повече от две хиляди дни на този пост никога не бях писал най-добрия материал за деня. А сега той ми размахваше пред очите възможността да си тръгна с първа колона, все едно е Светият Граал.
— Тя ли ти даде тази идея?
— Коя?
— Ти коя смяташ? Кук.
— Не бе, човек, ей сега ми хрумна. В момента. Какво мислиш?
— А кой ще води полицейската хроника, докато двамата се занимаваме с този случай?
— Е, можете да се редувате. А сигурно ще успея от време на време да ви пращам и някой от общите репортери. Даже да работеше сам по случая, нямаше да съм в състояние да те освободя напълно.
Когато използвахме общи репортери за криминалната хроника, резултатът винаги беше повърхностен и формален. Но пък вече не ме интересуваше. Оставаха ми още единайсет дни и после си тръгвах.
Нито за миг не повярвах на Прендъргаст и не се подлъгах по примамката му с първата колона. Но бях достатъчно умен да разбера, че предложението му — независимо дали наистина идваше от него, или от Анджела Кук — може да ми помогне да напиша по-добър материал. И съответно имаше по-голяма вероятност да постигна целта си.
— Може да го наречем „Сблъсъкът“ — отвърнах. — Точката, в която тези двамата, убиецът и жертвата, са се срещнали и как са стигнали дотам.
— Идеално! — възкликна редакторът.
И усмихнато се изправи.
— На планьорката ще импровизирам, обаче хайде двамата с Кук седнете и ми подгответе резюмето до довечера. Ще им кажа, че ще предадете материала за печат до края на седмицата.
Замислих се. Времето не беше много, но можех да се справя, а и знаех, че ако се наложи, ще ми отпуснат още няколко дни.
— Съгласен.
— Чудесно — каза Прендъргаст. — Е, трябва да тръгвам.
Когато останах сам, пратих на Анджела грижливо обмислен имейл, с който я канех да се срещнем в бюфета на кафе. С нищо не показах, че съм й ядосан или имам някакви подозрения. Тя отговори незабавно, че ще слезе след петнайсет минути.
Тъй като вече нямах ангажимент с днешния репортаж и ми оставаше свободен четвърт час, преместих купчината в средата на бюрото и се заех да чета самопризнанията на Алонзо Уинслоу.