— Тази история просто ми заприлича на твоята — каза Анджела. — Тук има и други, от миналото. Има и една от Лос Анджелис, от деветдесетте — открили един кинаджия в багажника на ролс-ройса му, паркиран на хълма над Холивудския амфитеатър. Попаднах даже на един уебсайт, посветен на тази тема, обаче още е в процес на разработка.
Колебливо кимнах.
— Благодаря. Не съм сигурен, че ще свърши работа, но е добре човек да е изчерпателен.
— Точно така си помислих и аз.
Тя отмести стола си назад и вдигна празната си чаша.
— Е, добре тогава. Ще ти пратя по имейла днешния репортаж веднага щом съм готова да го предам.
— Няма нужда. Материалът вече е твой.
— Не, там ще стои и твоето име. Ти зададе въпросите, които му придадоха широчина и дълбочина.
Широчина и дълбочина. Точно онова, което искат редакторите. И на което се гради репутацията на „Таймс“. Набиват ти го в главата от деня, в който идваш в Кадифения ковчег. Придавай на материалите си широчина и дълбочина. Недей само да разказваш какво се е случило. Обясни значението му и мястото му в живота на града и читателя.
— Добре, благодаря — отвърнах. — Само ми се обади и ще му хвърля едно око.
— Искаш ли да се качим горе заедно?
— А, не, ще си взема кафе и може би първо ще прегледам всичко, което си намерила.
— Добре.
Анджела ми отправи нацупена усмивка, като че ли изпускам нещо страхотно, и си тръгна. Гледах я как изхвърля чашата си в едно кошче за смет и излиза от бюфета. Не бях сигурен точно какво става. Не знаех дали съм неин партньор, или наставник, дали я подготвям да заеме мястото ми, или вече го е направила. Инстинктът ми подсказваше, че макар да ми остават още само единайсет дни, трябва да си пазя гърба от нея през всеки един от тях.
След като написах резюмето и го пратих на Прендъргаст, а после одобрих репортажа на Анджела за утрешното издание, си избрах едно свободно бюро в отсрещния ъгъл на редакцията, където можех да се съсредоточа върху транскрибирания запис на самопризнанията на Алонзо Уинслоу, без да ме смущават телефони, имейли и други репортери. Сега цялото ми внимание беше насочено към текста и докато четях, отбелязвах важните моменти с жълти самозалепващи се листчета.
Вървеше бързо, освен на местата, където имаше нещо повече от скорострелна размяна на въпроси и отговори. На едно от тях детективите бяха подмамили Уинслоу да направи уличаващо го признание и се наложи да прочета откъса два пъти, за да разбера точно какво са направили. Грейди очевидно бе извадил рулетка и обясняваше на заподозрения, че искат да измерят линиите, свързващи върховете на палците и показалците му.
Момчето не се бе възпротивило и после детективите му съобщаваха, че резултатите се разминават само с половин сантиметър от следите от душене по шията на Дениз Бабит. Уинслоу категорично отричаше каквото и да е участие в убийството — и тогава бе допуснал голямата си грешка.
Уинслоу: Пък и тя изобщо не е удушена с ръце. Някой й е вързал найлонова торба на главата.
Уокър: И откъде знаеш всичко това, Алонзо?
Направо виждах как Уокър се усмихва, докато задава въпроса. Уинслоу здраво се беше издънил.
Уинслоу: Нямам представа бе, човек. Сигурно е от телевизията. Чул съм го отнякъде.
Уокър: Не, синко, не си, защото не сме го разгласявали. Може да го знае само човекът, който я е убил. Искаш ли да ни разкажеш всичко сега, докато още можем дати помогнем, или предпочиташ да се правиш, че не знаеш нищо, и да си понесеш всички последици?
Уинслоу: Казвам ви бе, хора, не съм я убил аз.
Грейди: Тогава ни разкажи какво си направил с нея.
Уинслоу: Нищо бе, човек. Нищо!
И потъването започваше. Човек не трябва да е провеждал разпити в Абу Граиб, за да е наясно, че времето никога не работи в полза на заподозрения. Уокър и Грейди търпеливо бяха чакали и с изтичането на минутите и часовете волята на Алонзо Уинслоу накрая бе започнала да се пречупва. Просто нямаше начин момчето да се съпротивлява срещу двама опитни полицаи, които знаят неизвестни му подробности за случая. На страница 830 от транскрипцията той най-после се поддаваше.
Уинслоу: Искам да се прибера вкъщи. Искам при мамчето. Моля ви се бе, пуснете ме да ида да поговоря с нея и утре ще се върна при вас бе, хора.
Уокър: Няма да стане, Алонзо. Не можем да те пуснем, докато не научим истината. Ако ни я кажеш, може да обсъдим дали да те пуснем вкъщи при мамчето.