Карвър си наложи да скрие усмивката си, Макгинис не биваше да я види. След три минути шефът му влезе в залата, задъхан от спускането по стълбището.
— Какво става?
— Току-що пуснаха вирусна бомба на „Дюи и Бейч“ В Лос Анджелис. Целият маршрут се срина.
— Божичко, как?
— Нямам представа.
— Кой я е пуснал?
Карвър сви рамене.
— Оттук не мога да определя. Може да е вътрешна работа.
— Обади ли им се вече?
— Не, изчаках първо да съобщя на теб.
Макгинис стоеше зад него, пристъпваше от крак на крак и се взираше през стъклото в сървърите, като че ли отговорът се криеше там.
— Какво мислиш? — попита той.
— Проблемът не е тук — проверих всичко. При тях е. Смятам, че трябва да пратим някого там, за да го оправи и пак да отвори трафика. Според мен Стоун ще свърши работа. Ще го пратя. После ще видим откъде е дошло и ще се погрижим да не се повтаря. Ако е хакерска атака, ще ударим копелетата в леговището им.
— Колко ще отнеме?
— Полетите до Лос Анджелис са почти през час. Ще кача Стоун на самолета и утре сутрин ще може да започне работа.
— Защо не идеш ти? Искам да се погрижим за проблема както трябва.
Карвър се поколеба. Макгинис трябваше да е убеден, че идеята е негова.
— Според мен Фреди Стоун може да се справи.
— Но ти си най-добрият. Искам „Дюи и Бейч“ да видят, че не се размотаваме. Че си вършим работата. Има ли проблем, пращаме най-способния си човек. Не някой хлапак. Вземи Стоун или някой друг, ако решиш, но искам да идеш ти.
— Добре. Тогава тръгвам веднага.
— Само ме дръж в течение.
— Ясно.
— И аз трябва да отида на летището, нали ще посрещам ония хора.
— Да, ти вършиш тежката работа.
— Не ми го напомняй.
Макгинис го потупа по рамото и излезе от залата. Карвър остана неподвижен, все още усещате ръката му. Мразеше да го докосват.
Накрая се наведе към екрана и въведе кода за изключване на алармата. Потвърди протокола и после го изтри.
Извади мобилния си телефон и натисна един от клавишите за бързо избиране.
— Какво има? — попита Стоун.
— Още ли си с Ърли?
— Да, сглобяваме кулата.
— Ела в контролната. Имаме проблем. Даже два проблема. И трябва да се погрижим за тях. В момента измислям плана.
— Идвам.
Карвър рязко затвори телефона.
6. Най-самотният път в Америка
В 09:00 в сряда чаках пред заключената врата на „Шифино и съдружници“ на четвъртия етаж на офис сграда, разположена на Чарлстън Булевард, почти в центъра на Лас Вегас. Бях уморен, така че плъзнах гръб по стената и седнах на скъпия килим. Чувствах се абсолютен неудачник в град, който уж носи късмет.
А всичко беше започнало превъзходно. След като хванах последния полет от Лос Анджелис и в полунощ се настаних в „Мандалей Бей“, установих, че съм прекалено възбуден, за да заспя. Слязох в казиното и утроих двестате долара, които носех, на рулетката и масите за блекджек.
Увеличаването на състоянието ми и безплатната пиячка в казиното ми помогнаха да заспя по-лесно. Нещата претърпяха драматичен обрат след телефонното събуждане. Проблемът беше, че изобщо не бях поръчвал да ме будят. От рецепцията ми съобщиха, че издадената ми от „Таймс“ кредитна карта „Американ Експрес“ е отхвърлена.
— Това е абсурдно — отвърнах. — Снощи с нея си купих самолетен билет и наех кола от „Маккаран“. А и когато се настанявах тук, вие също я приехте. Някой я мина през терминала.
— Да, господине, това е само потвърждение. Сумата се изтегля от картата ви едва в шест сутринта в деня на заминаването ви. Днес терминалът я отхвърли. Бихте ли слезли, за да ни дадете друга карта?
— Няма проблем. И без това исках вече да стана, за да спечеля още малко пари от вас.
Само че имаше проблем, защото и другите ми три карти не бяха приети. Всички бяха отхвърлени и се принудих да върна половината от печалбата си, за да напусна хотела. Щом се качих на взетата под наем кола, извадих мобилния си телефон, за да позвъня в кредитните компании. Само че не успях да се обадя, защото телефонът ми не работеше. Не че се намирах извън обхват. Просто ме бяха отрязали.
Ядосан и объркан, но непоколебим, отидох в кантората на Уилям Шифино. Имах да работя по репортажа си.
В девет и нещо от асансьора слезе една жена, тръгна по коридора към мен, видя ме да седя на пода, облегнат на вратата, и колебливо забави крачка. Изправих се, кимнах й и попитах усмихнато: