— При Уилям Шифино ли работите?
— Да, на рецепцията. Какво обичате?
— Трябва да говоря с господин Шифино. Идвам от Лос Анджелис. Аз…
— Имате ли час? Господин Шифино приема потенциалните си клиенти само по предварителна уговорка.
— Нямам уговорка, но не съм потенциален клиент. Аз съм репортер. Искам да разговарям с господин Шифино за Брайън Огълви. Миналата година са го осъдили за…
— Знам кой е Брайън Огълви. Присъдата се обжалва.
— Да де, знам, знам. Имам нова информация. Мисля, че господин Шифино ще пожелае да разговаря с мен.
Тя спря — държеше ключа на няколко сантиметра от ключалката — и ме погледна, сякаш ме преценяваше.
— Сигурен съм, че информацията ми ще го заинтригува — настоях аз.
— Влезте и почакайте. Не знам кога ще дойде. Той има съдебни заседания чак следобед.
— Може би има начин да се свържете с него.
— Може би.
Влязохме в офиса и жената ми посочи кушетката в малката чакалня. Мебелите бяха удобни и изглеждаха сравнително нови. Останах с впечатлението, че Шифино е преуспяващ адвокат. Рецепционистката заобиколи зад плота си, включи компютъра и се зае с обичайната си подготовка за работния ден.
— Ще му позвъните ли? — подканих я.
— Когато ми остане време. Настанете се удобно.
Опитах, ала не обичам да се размотавам. Извадих лаптопа от чантата си и го включих.
— Имате ли безжичен интернет?
— Да.
— Може ли да го ползвам, за да си проверя имейла? Само за няколко минути.
— Не, съжалявам.
Зяпнах я за миг.
— Моля?
— Казах, не. Достъпът е секретен и ще трябва да поискате разрешение от господин Шифино.
— Бихте ли го попитали, когато му се обадите, за да му съобщите, че го чакам?
— При първа възможност.
Усмихна ми се делово и се върна към работата си. След малко телефонът иззвъня. Рецепционистката разтвори книгата си с приемни часове, насрочи среща на клиент и му обясни за кредитните карти, които приемат срещу предлаганите от тях правни услуги. Това ми напомни за положението с моите кредитни карти и взех едно от юридическите списания на масичката в опит да се разсея.
Казваше се „Невада Лигъл Ривю“ и се пръскаше по шевовете от реклами на адвокати и правни услуги като транскрибиране и съхранение на информация. Имаше и статии за правни казуси, повечето свързани с лицензиране на казина и престъпления срещу тях. Двайсетина минути, след като се зачетох в публикация за юридическо оспорване на закона, забраняващ отваряне на публични домове в Лас Вегас и окръг Кларк, вратата на офиса се отвори и влезе мъж. Кимна ми и погледна рецепционистката, която отново разговаряше по телефона.
— Един момент — каза тя в слушалката и ме посочи.
— Господин Шифино, този човек няма насрочен час. Казва, че е репортер от Лос Анджелис. Той…
— Брайън Огълви е невинен — прекъснах я. — И мисля, че мога да го докажа.
Шифино ме изгледа продължително. Имаше тъмна коса и красиво лице с неравномерен тен от носенето на бейзболна шапка. В свободното си време или играеше голф, или беше треньор. А може би и двете. Очите му бяха проницателни и той бързо взе решение.
— Елате в кабинета ми.
Последвах го. Адвокатът седна зад голямото си бюро и ми даде знак да се настаня на стола пред него.
— В „Таймс“ ли работите? — попита той.
— Да.
— Добър вестник, но напоследък има много проблеми. Финансови.
— Да, всички вестници са така.
— Е, как успяхте в Лос Анджелис да стигнете до заключението, че моят човек тук е невинен?
Отправих му най-хитрата си усмивка.
— Ами, не съм сигурен, обаче трябваше да дойда и да се срещна с вас. Ето какво знам. Едно хлапе е в затвора за убийство, което според мен не е извършило, и ми се струва, че случаят е идентичен с вашата история с Огълви — поне доколкото са ми известни подробностите. Само че моят случай е отпреди две седмици.
— А щом случаите са идентични, моят клиент има очевидно алиби и е възможно извършителят да е трето лице.
— Точно така.
— Добре, да видим какво ще ми разкажете.
— Надявах се и вие да ми разкажете нещо.
— Разбира се. Моят клиент е в затвора и се съмнявам, че точно сега го вълнуват проблемите на поверителността между адвокат и клиент, стига да получа информация, която ще му помогне.