— Аз обаче не работя за вас. В нашия вестник е забранено репортери да се представят под фалшива самоличност.
Адвокатът бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и ми подаде един долар. Пресегнах се над снимките от местопрестъпленията и го взех.
— Ето — каза той. — Току-що ви платих един долар. Вече работите за мен.
Това всъщност не променяше положението, но не бях особено загрижен, като се имаше предвид, че съвсем скоро щях да напусна „Таймс“.
— Така става — отвърнах. — Колко далече е „Или“?
— В зависимост от това с каква скорост карате, на три-четири часа път на север. Намира се насред пустошта. Наричат шосето, което води дотам, Най-самотния път в Америка. Не знам дали защото отива до затвора, или заради пейзажа, обаче името си е точно на мястото. Между другото, има летище. Може да вземете двуместен самолет.
Поклатих глава. Бях писал прекалено много репортажи за катастрофирали малки самолети. Нямах намерение да летя с такъв, освен ако не е крайно наложително.
— Ще отида с кола. Напишете писмата. И ще ми трябват копия от всички документи, с които разполагате.
— Веднага ще се заема с писмата и ще поръчам на Агнес да преснима документите. За да подам искане за освобождаване на клиента ми, ще имам нужда от вашите материали. Да речем, че съм ги купил с онзи един долар.
Кимнах и си казах: „Да, накарай досадната Агнес да поработи за мен. Пада й се“. После попитах:
— Може ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се.
— Преди да се появя и да ви покажа всичко това, вярвахте ли, че Брайън Огълви е виновен?
Шифино вирна брадичка, докато размишляваше.
— Няма да публикувате отговора ми, нали?
Свих рамене. Не че не исках, но щях да се задоволя с онова, което ми се предлагаше.
— Щом така желаете.
— Е, добре, за репортажа ще ви кажа, че още отначало бях убеден в невинността на Брайън. Просто нямаше начин да е извършил това ужасяващо престъпление.
— А неофициално?
— Мислех, че е виновен. Само това можеше да ми помогне да преживея загубата на делото.
Отбих се да похапна в „Севън Илевън“, купих си мобилен телефон с предплатена карта и поех на север през пустинята по шосе 93 към щатския затвор „Или“.
Пътят минаваше покрай военновъздушната база „Нелис“ и се вливаше в шосе 50. Скоро започнах да разбирам защо го наричат „най-самотния път в Америка“. Наоколо се виждаше само гола пустош. Планински зъбери, лишени от всякаква растителност, се издигаха и изчезваха. Единствените следи от цивилизация бяха двулентовият асфалтов път и електропроводите, които прехвърляха планинските хребети — железните кули напомняха на извънземни великани.
Използвах новия си телефон, за да се обадя в кредитните компании и да попитам защо картите ми са невалидни. Всеки път получавах един и същи отговор. Снощи съм бил съобщил, че картата е открадната, и така временно съм блокирал сметката. Бил съм влязъл в уебстраницата на компанията и съм отговорил вярно на всички тайни въпроси.
Опитах се да ги убедя, че не съм съобщавал за откраднати карти. Нямаше полза. Направил го беше някой друг и този някой знаеше номерата на сметките ми, домашния ми адрес, рождената ми дата, моминското име на майка ми и номера на социалната ми осигуровка. Настоях сметките да бъдат отворени и оттатък ме увериха, че с удоволствие ще го направят. Има-ше само един проблем. Новите кредитни карти трябваше да се пратят на домашния ми адрес. Това щеше да отнеме време и дотогава не можех да ползвам кредит. Бях прецакан тотално.
След това позвъних в моята лосанджелиска банка и се сблъсках с вариант на същата схема, ала с още по-тежки последици. Имаше една добра и една лоша новина. Дебитната ми карта продължаваше да е валидна. Само че в спестовната и чековата ми сметка нямаше пари, от които да тегля. Снощи съм бил използвал опцията за електронно банкиране, за да прехвърля всичките си пари в чековата сметка, и после съм превел цялата сума на фондацията „Намисли си желание“. Бях разорен. Но във фондацията „Намисли си желание“ сигурно ме обожаваха.
Затворих телефона и изкрещях с цяло гърло. Какво се случваше с мен? Във вестника постоянно пускаха репортажи за открадната самоличност. Този път обаче жертвата бях аз и не можех да го повярвам.