— За какво говориш?
— За работата ти в „Таймс“. Ако си мислиш, че ще направиш репортаж, който ще те спаси от уволнение, съмнявам се, че ще успееш.
Беше мой ред да замълча. Гневът напираше в гърлото ми.
— Чуваш ли ме, Джак? Чуваш ли ме?
— Да, чувам те, Прендо, и имам само един отговор за теб. Върви на майната си. Не си измислям тази история, не разбираш ли? Всичко е истина! Пътувам в пустинята и не съм сигурен нито кой ме е прецакал нито защо.
— Добре, добре. Успокой се. Само се успокой става ли? Не намеквам, че…
— Не намекваш друг път! Не бил намеквал. Ти направо го каза.
— Виж, няма да разговарям с теб, ако ще ми държиш такъв език. Може ли да приказваме културно? Културно.
— Знаеш ли, Прендо, имам да се обаждам на други хора. Щом не искаш репортажа или си мислиш, че си измислям, ще намеря кой да го публикува, чат ли си? Най-малко очаквах собственият ми зам да ми забие нож в гърба.
— Не, Джак, няма нищо подобно.
— Напротив, Прендо. Майната ти. До скоро.
Затворих и за малко да изхвърля телефона през прозореца. После обаче си спомних, че нямам пари за нов. Няколко минути стисках зъби и се мъчех да се овладея. Трябваше да проведа още един разговор и исках да съм спокоен.
Загледах се в синкавосивите планини в далечината, в примитивната им сурова красота. Бяха насечени от ледници преди десет милиона години, ала бяха оцелели и вечно щяха да се извисяват към слънцето.
Извадих неработещия телефон от джоба си и отворих списъка с контактите си. Намерих номера на ФБР в Лос Анджелис, набрах го от другия апарат и помолих централата да ме свържат с агент Рейчъл Уолинг. Мина известно време, докато ме прехвърлят, но щом се разнесе сигналът, оттатък вдигнаха незабавно.
— Разузнаване — каза мъжки глас.
— Може ли да говоря с Рейчъл?
Казах го колкото може по-спокойно. Този път не помолих да повикат агент Рейчъл Уолинг, защото не исках да ме попитат кой съм и така да й дам възможност да не ми се обади. Надявах се просто да ме помислят за друг агент.
След секунда чух:
— Агент Уолинг.
Тя беше. От няколко години не бях чувал гласа й по телефона, ала нямаше съмнение.
— Ало? Уолинг на телефона. Какво обичате?
— Рейчъл, аз съм. Джак.
Сега пък тя не отговори веднага.
— Как си? — попитах, за да запълня паузата.
— Защо ми се обаждаш, Джак? Нали се уговорихме, че ще е най-добре да не се чуваме.
— Знам… но имам нужда от помощта ти. В беда съм, Рейчъл.
— И очакваш да ти помогна?! Каква беда?
Една кола профуча покрай мен поне със сто и шейсет. Имах чувството, че стоя на едно място.
— Дълга история. В Невада съм. В пустинята. Работя по един случай. На свобода е убиец, за когото никой не подозира. Имам нужда някой да ми повярва и да ми помогне.
— Джак, аз не съм човекът, който ти трябва, и ти го знаеш. Не мога да ти помогна. И в момента имам работа. Трябва да свършваме.
— Рейчъл, не затваряй! Моля те…
Тя не отговори веднага, но и не прекъсна връзката. Зачаках.
— Джак… май наистина си загазил. Какво става?
— Не знам. Някой си играе с мен. Телефонът ми, имейлът ми, банковите ми сметки — пътувам през пустинята и даже нямам валидна кредитна карта.
— Къде отиваш?
— В „Или“. За да се срещна с един човек.
— В затвора ли?
— Да.
— Чакай да позная. Някой ти се е обадил, казал ти е, че е невинен, и ти си се втурнал натам с надеждата да докажеш, че истинските ченгета пак са сбъркали, така ли?
— Не, нищо подобно. Виж, Рейчъл, този тип души жени и ги оставя в автомобилни багажници. Прави с тях ужасни неща — и го прави безнаказано поне от две години.
— Четох репортажа ти за момичето в багажника, Джак. Убил го е член на улична банда, който си е признал.
При мисълта, че тя чете публикациите ми, ме обзе неочаквано вълнение. Това обаче не ми помагаше да я убедя.
— Не вярвай на всичко, което четеш във вестника, Рейчъл. Сега съм на път да открия истината и имам нужда от някого, някой от правоохранителните органи, който да се заеме…
— Знаеш, че вече не се занимавам с психологически профили. Защо ми се обаждаш?
— Защото ти имам доверие.
Думите ми я накараха да замълчи задълго. Нямах намерение да проговоря пръв.
— Как така? — попита тя накрая. — Не сме се виждали от много отдавна.
— Въпреки това. След всичко, което преживяхме тогава, винаги ще ти имам доверие, Рейчъл. И знам, че можеш да ми помогнеш… а сигурно и да подобриш собственото си положение.