— Какво искаш да кажеш? Не, почакай, не ми отговаряй. Няма значение. Моля те, не ме търси повече, Джак. Така или иначе не мога да ти помогна. Тъй че, успех и се пази. Всичко хубаво.
И затвори.
Близо минута продължих да държа телефона до ухото си. Може би се надявах Рейчъл да промени решението си и да ми позвъни. Но това не се случи и след малко го пуснах в поставката за чаши между седалките. Нямаше с кого повече да разговарям.
Колата, която ме беше изпреварила, изчезна зад поредното възвишение в далечината пред мен. Почувствах се съвсем сам, захвърлен на повърхността на луната.
Както с повечето хора, които влизат през портала на щатския затвор „Или“, късметът ми не проработи. Пуснаха ме през входа за адвокати и следователи и показах писмото от Уилям Шифино на дежурния капитан. Въведоха ме в стая за посещения, където чаках двайсет минути да доведат Брайън Огълви. Но когато вратата се отвори, на прага отново се появи дежурният. Без Огълви.
— Господин Макавой, боя се, че днес няма да можем да го осъществим — каза капитанът.
В първия момент си помислих, че са разкрили измамата. Че са ме изобличили като репортер, а не детектив, работещ за адвокат.
— Какво искате да кажете? Всичко беше уредено. Нося писмото от адвоката. Видяхте го. Той ви прати и факс, за да ви предупреди за идването ми.
— Да, получихме факса и бях готов да доведа затворника, само че в момента той не е на разположение. Елате утре и ще се срещнете с него.
Ядосано поклатих глава. След всички проблеми, които ми се бяха струпали днес, това преля чашата. Още малко и щях да избухна и този капитан щеше да бъде разкъсан от експлозията.
— Вижте, пътувах четири часа от Вегас, за да се срещна с този човек. А сега вие ми казвате да се върна там, откъдето съм дошъл, и утре пак да дойда, така ли?
— Не ви казвам да се върнете във Вегас. Ако бях на ваше място, щях да отида в града и да отседна в хотел „Невада“. Не е лошо място. Има казино, а повечето вечери и дискотека. Настанете се там, елате пак утре сутрин и ще ви доведа вашия човек. Обещавам.
Безпомощно поклатих глава. Нямах никакъв избор.
— В девет — изсумтях. — Вие ще бъдете ли тук?
— Лично ще дойда, за да уредя посещението.
— Можете ли да ми обясните защо не е възможно да се срещна с него днес?
— Не. Тази информация е поверителна.
За последен път гневно поклатих глава.
— Благодаря, господин капитан. До утре.
— Ще ви чакам.
Върнах се във взетата си под наем кола, въведох хотел „Невада“ в навигационната система, последвах напътствията и след половин час бях там. Спрях на паркинга и изпразних джобовете си, преди да реша дали да вляза. Имах в наличност двеста четирийсет и осем долара. Знаех, че трябва да отделя най-малко седемдесет и пет за бензин, за да стигна до летището във Вегас. Можех да се храня в евтини заведения, докато се прибера, обаче щяха да са ми нужни още четирийсет долара за таксито от аерогарата до вкъщи. Оставаха ми около сто за хотела. Плъзнах поглед по стъпаловидно разположените му шест етажа и заключих, че ще са ми достатъчни. Слязох, взех си сака и тръгнах към входа.
Наех стая на четвъртия етаж за четирийсет и пет долара, спретната и чиста, със сравнително удобно легло. Беше още четири следобед, прекалено рано, за да вложа остатъка от състоянието си в алкохол, затова извадих новия си мобилен телефон и се заех да изразходвам предплатените си минути. Първо позвъних на Анджела Кук, и на мобилния, и на служебния й номер. Не отговори и на двата. Оставих еднакво съобщение, после преглътнах гордостта си и се обадих на Алън Прендъргаст. Извиних му се за избухването си и грубия си език. Опитах се спокойно да му обясня какво става и на какъв натиск съм подложен. Той отговаряше едносрично и каза, че имал съвещание. Обещах да му пратя заглавие за новия репортаж, ако намеря интернет връзка, и редакторът ми отговори да не бързам.
— Прендо, трябва да пуснем материала в петъчния брой, иначе всички ще разполагат с него.
— Виж, поставих въпроса на планьорката. Трябва да действаме предпазливо. Ти скиташ из пустинята, Анджела направо изчезна. Обезпокоени сме, честно казано. Трябваше вече да е тук. Така че се върни колкото може по-скоро и всички ще седнем и ще видим какво е положението.
Може би пак щях да се ядосам, че се отнася така с мен, обаче бях научил от Прендъргаст нещо по-важно. Анджела.