— Кой беше онзи в коридора? — попита тя. — С фотограф ли си дошъл?
Обърнах се и погледнах към вратата.
— Не, сам съм. И не знам кой е. Просто ме заговори долу в казиното. Прибираше се в стаята си.
Рейчъл рязко мина покрай мен, отвори вратата и надникна в коридора. После я затвори и попита:
— Как се казва?
— Нямам представа. Не проявих желание да разговарям с него.
— В коя стая е?
— И това не знам. Какво става? Защо си тук?
Посочих леглото. Лаптопът ми беше отворен и наоколо бяха пръснати записките ми, копията на съдебните документи, които бях получил от Шифино и Майър, и разпечатките от издирването на Анджела Кук в интернет. От купчината липсваше само транскрибираният запис на разпита на Уинслоу, и то само защото беше прекалено тежък да го мъкна с мен.
Не бях оставил леглото си в този вид.
— И си ми ровила в нещата? Рейчъл, помолих те за помощ. Не съм те молил да влизаш с взлом в стаята ми и…
— Виж, просто седни, моля те!
Имаше само един стол и на него седеше тя. Седнах на леглото, намусено затворих лаптопа и събрах листовете. Рейчъл ме гледаше. После каза:
— Искаш обяснения? Показах служебната си карта на управителя и го помолих да ме пусне в стаята ти. Казах му, че е възможно да те заплашва опасност.
Смутено поклатих глава.
— За какво говориш? Никой не знае, че съм тук.
— На твое място нямаше да съм толкова сигурна. Ти ми каза, че отиваш в тукашния затвор, нали така? Още на кого си казал? Кой друг знае?
Нямам представа. Моят редактор. А, и във Вегас има един адвокат, той също знае. Никой друг.
Тя кимна.
— Уилям Шифино. Да, разговарях с него.
— Разговаряла си с него?! Какво става тук?
Рейчъл изхъмка. Знаеше, че трябва да ми обясни какво става, въпреки че това нарушаваше правилата на ФБР. Премести стола в средата на стаята и седна срещу мен.
— Добре, когато днес ми се обади, не успях да разбера много от думите ти, Джак. Явно пишеш по-добре, отколкото разказваш. Така или иначе, запомних онази част за кредитните ти карти, банковите ти сметки, мобилния ти телефон и имейла ти. Макар да ти отговорих, че не мога да ти помогна, след като затворих, се замислих и ме обзе безпокойство.
— Защо?
— Защото гледаш на всичко това като на някакво неудобство. Като на ужасно съвпадение, което просто те е сполетяло, докато си на път и работиш по материала за този предполагаем убиец, който няма нищо общо със случилото се с теб.
— Не става въпрос за предположения. Ти обаче намекваш, че нещата може да са свързани, така ли? Невъзможно. Човекът, когото издирвам, няма откъде да знае, че съм тук и вървя по следите му.
— Не бъди толкова сигурен, Джак. Това е класически ловен метод. Изолираш жертвата си и я нападаш. В днешното общество изолирането на някого означава да го извадиш от зоната му на удобство, от познатата му среда, и после да прекъснеш връзката му със света. Мобилен телефон, интернет, кредитни карти, пари…
— Но откъде може да знае за мен този човек? Та аз до снощи изобщо не подозирах за съществуването му! Радвам се, че си тук, обаче не разбирам. Тъй де, не ме разбирай погрешно. Благодаря ти за загрижеността… всъщност как успя да пристигнеш толкова бързо?
— Взех самолет на ФБР до „Нелис“ и ги накарах да ме докарат дотук с хеликоптер.
— Господи! Защо просто не ми позвъни?
— Защото не можех. Когато ти ми се обади, разговорът беше прехвърлен в службата, в която работя, извън сградата на ФБР. Затова номерът ти не се изписа на дисплея ми. Пък и предположих, че говориш от телефон с предплатена карта.
— А какво ще кажат началниците ти, като разбират, че си зарязала всичко и си се метнала на самолета, за да ме спасиш? Не си ли взе поука от Южна Дакота?
Рейчъл махна с ръка. Нещо в жеста й ми напомни за първата ни среща — по случайност също в хотелска стая. Тогава тя ме просна по очи на леглото, сложи ми белезници и ме арестува. Не беше любов от пръв поглед.
— Един от затворниците в „Или“ е в списъка ми за разпити от четири месеца — поясни Рейчъл. — Официално съм тук, за да го разпитам.
— Искаш да кажеш, че е терорист, така ли? С това ли се занимава твоят отдел?
— Джак, не мога да разговарям с теб за този аспект на работата ми. Но мога да те уверя, че е много лесно да бъдеш открит. Мога и да ти обясня защо знам, че не съм те издирвала само аз.
Тази дума ме вледени. „Издирвала“. Пораждаше неприятни образи във въображението ми.