Замислих се за няколко секунди и видях накъде клони.
— Репортер е уволнен, подлагат го на унижение, като го принуждават да обучава собствената си заместничка, няма много перспективи за нова работа — заизреждах голите факти. — Изпада в депресия, обземат го самоубийствени настроения. Измисля си за прикритие история за сериен убиец, действащ в два щата, после отвлича и убива младата си заместничка. Дава всичките си пари за благотворителност, анулира кредитните си карти и избягва в пустинята, където се самоубива в хотелска стая.
Рейчъл кимаше.
— Какво пропускам? — попитах. — Как е щял да ме убие и да инсценира самоубийство?
— Ти беше пил, нали? Дойде с две бутилки бира.
— Да. Преди това бях изпил само две.
— Но така е щяло да изглежда по-убедително. Празни шишета, въргалящи се из хотелската стая. Хаос в стаята, хаос в главата, такива неща.
— Само че бирата не може да ме убие. Как е щял да го направи?
— Ти вече отговори на този въпрос, Джак. Каза, че имаш пистолет.
Бам. Всичко си заставаше на мястото. Изправих се и тръгнах към спалнята. Бях купил четирийсет и пет калибровия колт „Гавънмънт Сиърис 70“ преди дванайсет години, след срещата си с Поета. По онова време той още беше на свобода и исках да имам някаква защита, в случай че реши да ме нападне. Държах оръжието в чекмеджето до леглото си и го вадех само веднъж годишно, когато ходех да се упражнявам на стрелбището.
Рейчъл ме последва в спалнята и ме наблюдаваше, докато отварях чекмеджето. Беше празно.
Обърнах се към нея.
— Ти ми спаси живота, разбираш ли го? Вече няма никакво съмнение.
— Радвам се.
— Откъде е знаел, че имам оръжие?
— Регистрирано ли е?
— Да, но какво от това? Да не искаш да кажеш, че може да хакне компютрите на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие? Това вече е малко прекалено, не смяташ ли?
— Всъщност не. Щом е проникнал в системата на затвора, не виждам защо да не хакне регистъра на огнестрелното оръжие. И това е само едно от местата, откъдето е можел да получи тази информация. По времето, когато си купил пистолета, ти даваше всевъзможни интервюта, от Лари Кинг до „Нешънъл Инкуайърър“. Споменавал ли си, че имаш оръжие?
Поклатих глава.
— Невероятно. Да, споменавал съм. В няколко интервюта. Надявах се да стигне до Поета и това да ми спести изненадващи посещения.
— Ето, виждаш ли?
— Между другото, никога не съм давал интервю за „Инкуайърър“. Просто публикуваха статия за мен и Поета без мое участие.
— Извинявам се.
— Така или иначе, този тип не е чак толкова умен, колкото си мислим. Планът му има един голям недостатък.
— А именно?
— Аз пътувах до Вегас със самолет. Целият багаж се проверява. Не бих могъл да взема пистолета на борда.
Тя кимна.
— Възможно е. Но според мен е общоприет факт, че проверката на багажа не е стопроцентова гаранция. Това сигурно щеше да смути следователите в Или, но не достатъчно, за да ги накара да променят заключението си. Във всяко следствие има недоизяснени неща.
— Хайде да се върнем в хола.
Рейчъл излезе от стаята и аз я последвах, като хвърлих поглед към леглото. В хола тежко се отпуснах на дивана. През последния ден и половина се бяха случили много неща. Започвах да се изтощавам, ала знаех, че още дълго няма да има отдих за уморените.
— Сетих се още нещо. Шифино.
— Вегаският адвокат ли? Какво по-точно?
— Първо отидох при него и той знаеше всичко. Щеше да изобличи лъжата за така нареченото ми самоубийство.
Рейчъл се замисли за миг, после кимна.
— Това е щяло да го изложи на опасност. Нашият човек може да е възнамерявал да те убие и да се върне във Вегас, за да премахне и него. Но след като късметът му изневерява в Или, няма защо да очиства Шифино. Все пак ще поръчам на колегите във Вегас да установят контакт с адвоката и да се погрижат за защитата му.
Телефонът й иззвъня и тя незабавно отговори.
— Тук сме само двамата със собственика на къщата. Джак Макавой, репортер в „Таймс“. Жертвата също е била репортерка.
Отсреща й казаха нещо и Рейчъл отвърна:
— Веднага излизаме.
Затвори и се обърна към мен. Полицаите искали да излезем навън.
— Ще са по-спокойни, ако ги посрещнем на двора.