Скочих на крака, но запазих самообладание.
— С други думи, ти не вярваш на нито една моя дума. Вярваш в онова, в което онзи се надява да вярваш. Че съм получил психически срив поради уволнението и съм я убил.
— Не, Джак. Вярвам ти. Просто искам да си защитен. И кой е „онзи“?
Посочих редакцията през стъклото.
— Ти кой мислиш? Нашият човек! Неизвестният извършител! Убиецът, който е отнел живота на Анджела и останалите.
— Добре, добре. Разбирам. Извинявай, че повдигнах въпроса за юридическите страни на интервюто. Най-добре с Лари да седнете на спокойствие в заседателната зала.
Тя се изправи, бързо мина покрай мен и излезе да потърси Лари Бърнард. Последвах я и плъзнах поглед по редакцията. Очите ми се спряха на празното работно място на Анджела. Приближих се и видях, че някой е поставил букет цветя, увити в целофан, диагонално на бюрото й. Прозрачният целофан моментално ми напомни за торбичката, с която я бяха задушили, и отново си представих лицето на Анджела, потъващо в мрака под леглото.
— Джак?
Сепнах се и се обърнах. Беше Емили Гомес-Гонзмарт, една от най-добрите репортерки във „Вътрешни новини“. Вечно забързана, вечно работеща по нов материал.
— Здрасти, Гого.
— Извинявай, че се натрапвам, обаче пиша репортажа за Анджела и се чудех дали ще ми помогнеш малко. И може би да ми дадеш някой и друг цитат.
Държеше химикалка и репортерски бележник. Започнах с цитата.
— Хм, да, но всъщност не я познавам добре. Тъкмо започвахме да се опознаваме, обаче, доколкото успях да преценя, тя щеше да стане страхотна репортерка. Притежаваше нужната комбинация от любопитство, хъс и решителност, която е задължителна за добрия репортер. Много ще ни липсва. Кой знае какви репортажи щеше да напише и на какви хора щеше да помогне с публикациите си.
Оставих Гого да запише думите ми.
— Това как ти звучи?
— Чудесно, Джак, благодаря. Да ме посъветваш с кого мога да разговарям в полицията?
Поклатих глава.
— Не знам. Тя тъкмо започваше и се съмнявам, че е успяла да направи впечатление на някого. Чух, че имала блог. Чела ли си го?
— Да, прегледах блога и взех от него някои имена. Разговарях с някой си професор Фоли от Университета на Флорида и с още няколко души. Това би трябвало да ми стигне. Просто търсех някой тукашен извън вестника, който да ми разкаже нещо по-ново за нея.
— Знаеш ли, в понеделник тя написа репортаж за детективите от „Неприключени следствия“, които закопчали някакъв тип за убийство, извършено преди двайсет години. Някой от тях може и да ти разкаже нещо. Опитай с Рик Джаксън или Тим Марсия. Тя е, разговаряла с тях. Опитай и с Ричард Бенгстън. Да, опитай с него.
Гого си записа имената.
— Благодаря, ще опитам.
— Успех. Тук съм, ако имаш нужда от мен.
Тя се отдалечи. Отново се обърнах към бюрото на Анджела и се загледах в цветята. Възхвалата на Анджела Кук течеше с всичка сила и аз участвах в нея с цитата, който току-що бях дал на Гого.
Наречете ме циник, обаче не можех да не се запитам дали букетът карамфили и маргаритки е израз на нечия искрена скръб, или е поставен там само за снимка, която ще излезе в утрешния брой.
След час седях с Лари Бърнард в заседателната зала, иначе запазена за редакционни планьорки. Бяхме пръснали моите материали върху голямата маса и стъпка по стъпка проследявахме ходовете, които бях предприел в работата си по материала. Бърнард усърдно се опитваше да разбере решенията ми и задаваше проницателни въпроси. Явно беше развълнуван от факта, че ще е автор на водещия материал за новина, която ще обиколи цялата страна, ако не и целия свят.
За него беше важно от полицията или ФБР официално да потвърдят нещата, които му разказвах, така че си записваше въпросите, които щеше да им зададе, преди да напише материала си, и се държеше с мен чисто делово. Почти не разговаряхме за други неща и това ме устройваше. Вече нямах никакво желание за общи приказки.
Новият телефон иззвъня в джоба ми за втори път от петнайсет минути. Първия път не си направих труда да го извадя и оставих да се включи телефонният секретар. С Лари бяхме стигнали до ключов момент в обсъждането и не исках да ни прекъсват. Но онзи, който се обаждаше, явно не остави съобщение, защото не чух сигнала за гласова поща.
Сега телефонът звънеше отново и проверих кой се обажда. На дисплея имаше само номер, ала веднага го познах, защото през последните два дни го бях набирал няколко пъти. Мобилният номер на Анджела Кук.