Помълчах известно време, докато си запиша някои основни неща.
— Добре — казах накрая. — Значи Денслоу е неизвестният извършител, така ли?
— Човекът, който се представя за Денслоу, е неизвестният извършител, но ние не сме толкова тъпи да повярваме, че ще разкрие истинското си име в уебсайт.
— Тогава какво означава името? Може би някакво съкращение?
— Възможно е. Работим по въпроса. Засега не сме открили връзката. Проверяваме и за евентуално съкращение, и самото име. Не намерихме нито един Бил Денслоу с криминално досие, което да отговаря на нашия човек.
— Може да е просто някой, когото извършителят е мразил в детството си. Съсед или учител например.
— Възможно е.
— А защо уебсайтовете са два?
— Единият е капанът, а другият — НП.
— Какво е НП?
— Наблюдателен пункт.
— Вече съвсем се обърках.
— Виж, сайтът „Труп в багажника“ е създаден, за да събира ИП адресите на всички, които са го посещавали, както се е случило с Анджела. Разбираш ли?
— Да. Търсенето й в интернет я е отвело в сайта.
— Точно така. Сайтът събира ИП адресите, но е направен така, че автоматично да ги препраща в друг сайт. „Денслоу Дейта“. Това е често срещана практика. Влизаш в някой сайт и адресът ти отива някъде другаде, където го използват с рекламни цели. По същество такъв е произходът на спама.
— Ясно. Значи адресът на Анджела отива в „Денслоу Дейта“. Какво се случва нататък?
— Нищо. Остава си там.
— Тогава как…
— Виж, точно това е номерът. Функцията на „Денслоу Дейта“ е тъкмо обратната на „Труп в багажника“. Този уебсайт не събира информация за посетителите. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Не.
— Добре, представи си го от гледната точка на неизвестния извършител. Той е направил първия сайт така, че да събира електронните адреси на всички, които биха могли да са по следите му и да го търсят. Единственият проблем е, че ако влезе в сайта да ги вземе, ще бъде записан собственият му адрес. Естествено, може да използва чужд компютър за тази цел, но така пак ще издаде местонахождението си. Може да бъде проследен чрез собствения си уебсайт.
Кимнах. Най-после бях схванал принципа.
— Разбирам. Затова ИП адресът се препраща в друг сайт, който няма записващ механизъм, и там може да го провери, без да се бои от проследяване.
— Точно така.
— Значи, след като Анджела влиза в „Труп в багажника“, онзи отива в „Денслоу“ и взима нейния ИП адрес. Така стига до „Таймс“ и му става ясно, че това може да е нещо повече от нездраво любопитство към подобни убийства. Прониква в системата на вестника и това го отвежда до нас с Анджела и нашите репортажи. Прочита имейлите ми и научава, че сме се натъкнали на нещо. Че аз съм се натъкнал на нещо и заминавам за Вегас.
— Да. И затова измисля план да извади и двама ви от играта, като инсценира, че ти първо си убил нея, а после и себе си.
Замълчах за миг, докато отново премислях нещата. Всичко се връзваше, въпреки че заключението не ми харесваше.
— Значи я е убил заради моя имейл.
— Не, Джак. Не можеш да го приемаш така. Всъщност съдбата й е била решена в момента, в който е влязла в „Труп в багажника“. Не можеш да се самообвиняваш заради имейл, който си пратил на своя редактор.
Не отговорих. Опитах се за известно време да изхвърля въпроса за вината от ума си и да се съсредоточа върху неизвестния извършител.
— Какво има, Джак?
— Просто размишлявам. Значи оттук изобщо не можете да го проследите, така ли?
— Засега. Щом го заловим и вземем компютъра му, ще можем да го анализираме и да проследим влизанията му в „Денслоу“. Това ще е категорично доказателство.
— Искаш да кажеш, ако го е правил от своя компютър.
— Да.
— Това ми се струва малко вероятно — в края на краищата вече сме наясно с уменията му.
— Възможно е. Зависи колко често е проверявал капана си. Явно е отвлякъл Анджела по-малко от едно денонощие след влизането й в сайта капан. Това предполага рутинна, ежедневна проверка, което може би означава, че го прави от собствения си компютър или поне от компютър в непосредствена близост.
Замислих се за всичко това. Заключенията ми за света бяха потискащи.
— Искам да ти кажа още нещо — върна ме в действителността Рейчъл.
— Какво?