— Няма го.
— Явно не можем да го открием, не отговаря на мобилния си телефон. Надявах се той да… хм… овладее клиента си.
— Е, засега го няма. И трябва да сте наясно с нещо, Кристиан. Хлапето не е извършило това убийство, което обаче не означава, че е невинна душица, ако разбирате какво искам да кажа. Той е член на улична банда. Крипс. Носи дънки, синя тениска и синя кърпа за глава.
Този път отсреща нямаше никакво колебание.
— Добре, ще се погрижа за това — отвърна продуцентът. — Готов ли сте да излезете пред камерата сам? Тази част от предаването е осем минути, с видеорепортаж по средата. След като извадите репортажа и вашето представяне, остават между четири и половина и пет минути ефирно време с нашия водещ в Атланта. Съмнявам се, че ще ви питат нещо по случая, за което още не са ви питали.
— Няма значение, готов съм.
— Добре, тогава до скоро.
Дюшато се изключи и аз се върнах в чакалнята. Седнах на кушетката до стената срещу Алонзо и неговата майка/баба. Не го заговорих, но накрая той се опита да го направи.
— Викаш, ти си я задействал цялата таз работа, а?
Кимнах.
— Да, след като твоята… след като Уанда ми се обади и ми каза, че не си виновен.
— И що тъй? Дос’а никой бел не ме е ебавал за нищо.
Свих рамене.
— Просто такава ми е работата, Уанда ми каза, че полицията е допуснала грешка, и аз направих проверка. Натъкнах се на още случаи като твоя и събрах две и две.
Алонзо замислено кимна.
— И ше ти шитнат един милион кинта, нали?
— Моля?
— Нали ти шарят затуй, че си тука? Мене не ми шарят. Поисках им неколко кинта, ама те не щат да ми бутнат и цент, да го еба.
— Ами да, в новинарските телевизии обикновено не плащат.
— Обаче правят пари от него — включи се Уанда. — Защо да не платят на момчето?
Отново свих рамене и предложих на Алонзо:
— Поискай им пак.
— Аха, мисля да поискам, докато ме интервюират на живо. К’во ше каже оня шибаняк тогаз, а?
Само кимнах. Съмнявам се, че Алонзо беше наясно, че микрофонът му е включен и че някой в коридора или чак в Атланта го слуша. Минута след като той съобщи плана си, вратата се отвори и асистентът ме повика. На излизане момчето извика подире ни:
— Ей, къде отивате бе? Кога ше ме дават по телевизията?
Асистентът не отговори. Докато вървяхме по коридора, го погледнах. Изглеждаше разтревожен.
— Вие ли трябва да му съобщите, че няма да участва? — попитах.
— Да — изсумтя той. — И ще ви кажа само едно — радвам се, че са го накарали да мине през детектора за метал във фоайето. Е, за всеки случай проверих и лично.
Усмихнах се и му пожелах късмет.
11. Студената твърда земя
Наближаваше изгрев-слънце. Карвър седеше на един голям камък и гледаше неравната линия светлина над силуета на планинската верига. Беше красиво.
Стоун се бъхтеше пред него. Трудеше се здраво с лопатата и бе стигнал до студената твърда земя под мекия пласт от пръст и пясък.
— Фреди — спокойно рече Карвър. — Я ми разкажи пак.
— Нали вече ти разказах!
— Разкажи ми пак. Искам да знам точно какво сте говорили, защото трябва да определя мащабите на пораженията.
— Няма никакви поражения. Никакви!
— Разкажи ми пак.
— Господи!
Младежът гневно заби лопатата в трапа и от удара в някакъв камък се разнесе остър звън, който отекна в пустошта. Карвър отново се огледа, за да се увери, че са сами. Светлините на Мейса и Скотсдейл в далечината на запад приличаха на бързо разпространяващ се горски пожар. Той се замисли и реши да почака. Фреди още можеше да му бъде полезен. Този път само щеше да му даде урок.
— Разкажи ми пак — за пореден път нареди Карвър.
— Рекох му, че има късмет, и туй беше всичко — накрая отстъпи Стоун. — И се опитах да разбера коя е кучката, дето го чакаше в стаята му. Оная, дето прееба целия план.
— Друго?
— Това беше. Рекох му, че някой ден ще му върна пистолета, че лично ще му го занеса.
Карвър кимна. Засега Стоун повтаряше едно и също всеки път, когато предаваше разговора си с Макавой.
— Добре, а той какво ти каза?
— Нали ти обясних, почти не говореше. Май си беше глътнал езика от страх.
— Не ти вярвам, Фреди.
— Ама това е… А, каза едно нещо.
Карвър си наложи да запази спокойствие.