Чуваше как младежът диша през устата.
— Събра ли си вече багажа, Фреди?
— Какво ще правим? С нея ли ще се заемем?
— Едва ли. Мисля да почакаме.
— Какво да почакаме?
— Нея. Сама ще дойде при нас и тогава ще е страхотна плячка. Ще я направим много специален агент.
Почака да види дали Стоун ще каже нещо, дали ще възрази, или ще даде мнение. Ала младежът мълчеше, за да покаже, че е научил нещо от сутрешния урок.
— Как ти е гърбът?
— Боли, ама няма нищо.
— Сигурен ли си?
— Добре съм.
— Хубаво.
Карвър прекъсна интернет връзката и се изправи. Наведе се зад компютъра и изтегли кабела на клавиатурата. Знаеше, че Бюрото събира ДНК от микроскопични частици кожа, попаднали между клавишите. Нямаше да им даде тази възможност.
— Побързай, трябва да приключваме. После ще идем да ти направят масаж и да се погрижат за гърба ти.
— Нямам нужда от масаж. Добре съм.
— Не искам да те боли. Когато се появи агент Уолинг, ще ми трябват всичките ти сили.
— Не се тревожи, ще съм готов.
14. Само един грешен ход
В понеделник сутрин започнах деня по източно стандартно време. Исках да съм готов да реагирам, когато Рейчъл Уолинг се обади от Вашингтон, затова станах рано и влязох в редакцията в шест сутринта, за да продължа работата си.
В помещението цареше пълно мъртвило, не се мяркаха нито репортери, нито редактори — направо картина от бъдещето. Някога редакцията беше най-страхотното място за работа — врящ казан на другарство, съперничество, клюки и циничен хумор, кръстопът на идеи и дебати. Там се раждаха репортажи и страници, от които бликаше жизненост и интелигентност. Там се подготвяше почвата за всичко, което се обсъждаше и смяташе за важно в един толкова разнообразен и вълнуващ мегаполис като Лос Анджелис. Сега ежегодно се съкращаваха хиляди авторски страници и скоро вестникът щеше да стане като самата редакция, интелектуален призрачен град. В известен смисъл се радвах, че няма да съм тук, за да го видя.
Седнах на бюрото си и първо си проверих имейла. Предишния петък бяха отворили акаунта ми с нова парола. През уикенда се бяха натрупали близо четирийсет съобщения, главно от непознати вследствие на репортажите за убийствата. Прочетох ги и ги изтрих — нямах време да им отговарям. Авторите на две от писмата твърдяха, че са серийни убийци и че са ме включили в списъка с потенциалните си жертви. Запазих ги, за да ги покажа на Рейчъл, но не ме обезпокоиха особено.
Имаше и един гневен имейл от фоторепортера Сони Лестър — пишеше, че съм го измамил, като не съм го включил в репортажите, както съм обещал. Отговорих също толкова гневно — попитах го точно кой репортаж има предвид, след като нито една от публикациите по случая не носи моето име. Заявих му, че съм много по-прецакан от него, и го приканих да отнесе всичките си оплаквания към Дороти Фаулър, отговорния редактор „Вътрешни новини“.
После извадих папките и лаптопа от раницата си и се залових за работа. Предишната вечер бях постигнал сериозен напредък. Бях завършил проучването на документите, свързани с убийството на Дениз Бабит, и бях съставил психологическа характеристика на убиеца, както и подробен списък на особеностите на жертвата, които убиецът е трябвало да познава, за да извърши престъплението по съответния начин. Бях по средата на проучването на убийството на Шарън Огълви и все още събирах същата информация.
Продължих оттам, където бях прекъснал. Редакцията бавно оживяваше — редактори и репортери пристигаха с кафе в ръце, за да започнат поредната работна седмица. В осем и аз прекъснах за кафе и донът, а след това проведох няколко телефонни разговора с полицията, за да проверя дали в нощните бюлетини няма нещо интересно, което да ме откъсне от непосредствената ми задача.
След като се успокоих, че засега всичко е кротко, се върнах към документацията около убийствата и тъкмо приключвах психологическата характеристика на убиеца на Огълви, когато компютърът ми сигнализира за пристигането на първия имейл за деня. Беше от редакционния палач — Ричард Креймър. Краткият текст звучеше интригуващо.
Подател: Ричард Креймър
RichardKramer@LATimes.com
Относно: Re: днес
Дата: 2009, май 18 09:11
До: JackMcEvoy@LATimes.com
Джак, отбий се, когато имаш възможност.