— Гладна ли си? Искаш ли да хапнеш нещо, или предпочиташ направо да отидем в хотела?
— Разкажи ми за Уестърн Дейта.
— Обадих им се и си определих среща. Трябвало да е утре, защото днес президентът им отсъствал.
Погледнах си часовника. Наближаваше шест.
— И без това сигурно вече са затворили. Тъй че ще идем утре в десет. Ще търсим някой си Макгинис. Явно е шефът.
— Вързаха ли се на измамата, за която ми спомена?
— Не е измама. Нося писмото от Шифино и това узаконява нещата.
— Можеш да се самоубедиш във всичко, а? Във вестника не се ли подчинявате на някакъв етичен правилник, който ви забранява да се представяте за други лица?
— Да, обаче винаги има неизяснени въпроси. Ще мина под прикритие, за да получа информация, до която иначе не бих могъл да се добера.
Свих рамене, сякаш исках да кажа „голяма работа“. Стигнахме до колата и сложих куфара й в багажника.
— Джак, искам да отидем още сега — заяви Рейчъл, докато се качвахме.
— Къде?
— В Уестърн Дейта.
— Докато стигнем, ще мине шест и ще е затворено. Пък и не можеш да влезеш без насрочена среща, а нашата е утре.
— Добре де, няма да влизаме. Само ще поогледаме.
— Защо?
— Защото имам нужда да не мисля за случилото се днес във Вашингтон. Разбираш ли?
— Ясно. Отиваме.
Потърсих адреса в бележника си и го въведох в навигатора. Скоро пътувахме по магистралата на изток от летището. Нямаше много движение и стигнахме в Мейса след двайсет минути и две прехвърляния на други магистрали.
Уестърн Дейта Кънсълтънтс изглеждаше доста скромно на хоризонта на Макелипс Роуд в източния край на Мейса. Намираше се в район, рядко застроен със складове и малки фирми, заобиколени от храсти и кактуси. Едноетажната пясъчножълта сграда беше построена от бетонни тухли и имаше само два прозореца, от двете страни на входа. Номерът бе написан в горния й десен ъгъл, ала нито по фасадата, нито на двора имаше каквито и да било други надписи.
— Сигурен ли си, че е тук? — попита Рейчъл, докато минавахме покрай адреса за пръв път.
— Да. Жената, която ми насрочи срещата, каза, че в имота нямало надписи. Било от съображения за сигурност — не искали да рекламират точно какво има там.
— По-малко е, отколкото си мислех.
— По-голямата част е подземна.
— Да де. Забравих.
Няколко преки след нашата цел имаше кафене, казваше се „Хайтауър Граундс“. Отбих, за да обърна, и повторно минахме покрай Уестърн Дейта. Този път фирмата се намираше от страната на Рейчъл и тя се завъртя на седалката си, за да я разгледа.
— Навсякъде има камери. Една, две, три… общо шест отвън.
— Според уебсайта и отвън, и вътре има камери — отвърнах. — Нали това им е стоката. Сигурност.
— Или наистина, или привидно.
Погледнах я.
— Какво искаш да кажеш?
Рейчъл сви рамене.
— Нищо особено. Просто всички тези камери изглеждат внушително. Обаче ако няма кой да наблюдава през тях, какво се получава?
Кимнах и отговорих:
— Само фасада, под която не се крие нищо.
— Точно така.
— Да обърна ли пак?
— Не, видях достатъчно. Вече съм гладна, Джак.
— Добре. Къде искаш да идем? Когато слизахме от магистралата, подминахме един ресторант за барбекю. Иначе онова кафене е единственото…
— Искам да идем в хотела. Ще си поръчаме румсървиз и ще атакуваме минибара.
Погледнах я и ми се стори, че зървам на лицето й усмивка.
— Добре звучи.
Вече бях въвел адреса на „Меса Верде Ин“ в навигатора и стигнахме само за десет минути. Паркирах зад хотела и влязохме.
Качихме се в стаята, изухме си обувките и пихме ром „Пайрът“ от водни чаши, седнали един до друг и подпрени на многобройните възглавници на леглото.
Накрая Рейчъл въздъхна шумно, сякаш изхвърляше многобройните си днешни разочарования, и повдигна почти празната си чаша.
— Бива си го това.
Кимнах в знак на съгласие.
— И по-рано съм пил. Идва от остров Ангуила на Антилите. Ходих там на меден месец, в Кап Джулука. В стаята имаше бутилка такъв ром. Цяла бутилка, не от онези миниатюрни шишенца. Опукахме я за една нощ. Пихме го чисто, като сега.
— Не ми се слуша за медения ти месец.
— Извинявай. Пък и по-скоро беше като ваканция. Заминахме повече от година след сватбата.
Това прекъсна разговора за известно време. Загледах се в Рейчъл в огледалото на стената срещу леглото. След няколко минути тя поклати глава, сякаш в ума й се е загнездила някаква лоша мисъл.