Рейчъл отблъсна ръката ми.
— Преувеличаваш. Ако смяташ, че чета мисли и мога…
— Не, Рейчъл, но ти имаш инстинкт. И го използваш така, както Меджик Джонсън играеше баскетбол. С познаването и усета за цялото игрище. Само след един петминутен телефонен разговор с мен ти отмъкна самолет на ФБР и отлетя за Невада, защото разбра. Ти разбра, Рейчъл. И това ми спаси живота. Това е инстинкт. Затова утре имам нужда от теб.
Тя дълго ме гледа, после кимна толкова леко, че едва забелязах движението на главата й.
— Добре, Джак. Ще съм до теб.
На сутринта ромът не ни се отрази особено благотворно. И двамата се движехме доста мудно, но все пак успяхме да тръгнем навреме от хотела, за да стигнем за срещата, но първо се отбихме в „Хайтауър Граундс“, за да влеем кофеин във вените си.
Порталът на Уестърн Дейта беше отворен и спрях почти до входа на сградата. Преди да угася двигателя, си допих кафето и зададох на Рейчъл един въпрос.
— Когато са идвали тук миналата седмица, агентите от офиса във Финикс съобщили ли са им за какво се отнася?
— Не, говорили са колкото може по-малко за следствието.
— Стандартна процедура. Ами съдебната заповед? В нея не е ли било изложено всичко?
Тя поклати глава.
— Заповедта беше издадена от разширен съдебен състав, който разследва измами в интернет. Използването на уебсайта „Труп в багажника“ попада в тази категория и това ни осигури прикритие.
— Добре.
— Ние си свършихме работата, Джак. Вие не свършихте своята.
— Какво искаш да кажеш?
Направи ми впечатление, че говори в първо лице множествено число. Тя явно не го забеляза.
— Питаш дали неизвестният извършител, който може да е тук, но може и да не е, е наясно, че Уестърн Дейта навярно ще привлекат известно внимание. Да, но не по вина на Бюрото. В репортажа за смъртта на Анджела Кук, Джак, твоят вестник спомена, че следователите проверяват евентуална връзка с посетен от нея уебсайт. Сайтът не е назован, обаче това оставя на тъмно само вашите конкуренти и читатели. Неизвестният извършител сигурно знае за сайта, знае и че щом ние го разследваме, може би е въпрос на време да съберем две и две и пак да се появим тук.
— Кои „ние“?
— Те. Бюрото.
Кимнах. Имаше право. Репортажът в „Таймс“ издънваше работата.
— Тогава по-добре да побързаме, преди да се появят те.
Слязохме от колата. Взех спортното си сако от задната седалка и го облякох в движение. Носех новата риза, която си бях купил предишния ден от магазин на летището, докато чаках самолета на Рейчъл. Бях с вратовръзката от предишния ден. Рейчъл носеше обичайната си „униформа“, тъмносин костюм и тъмна блуза, и имаше внушителен вид, ако и вече да не беше агент.
Трябваше да натиснем един бутон до вратата и да се представим по домофона, преди да ни отворят дистанционно. Озовахме се в малко преддверие и предположих, че сме разговаряли по домофона с жената, която седеше на рецепцията.
— Малко сме подранили — казах аз. — Имаме среща с господин Макгинис в десет.
— Да, госпожа Чавес ще ви разведе из сградата — любезно отвърна рецепционистката. — Сега ще проверя дали е готова да започне няколко минути по-рано.
Поклатих глава.
— Не, имаме среща с господин Макгинис, президента на компанията. Идваме от Лас Вегас, за да се видим с него.
— Съжалявам, но няма да е възможно. Господин Макгинис има неочакван ангажимент и в момента отсъства.
— Как така отсъства? Мислех, че компанията ви желае да привлече нашата кантора за клиент, и искахме да обсъдим конкретните ни изисквания лично с него.
— Един момент да се свържа с госпожа Чавес. Сигурна съм, че тя ще може да отговори на въпросите ви.
Взе слушалката и набра три цифри. Погледнах Рейчъл и тя повдигна вежди. Мислеше си същото като мен. Тук имаше нещо гнило.
Жената каза няколко тихи думи по телефона, затвори, погледна ни и се усмихна.
— Госпожа Чавес ще дойде веднага.
Това „веднага“ отне десет минути. Накрая вратата зад рецепцията се отвори и от нея излезе млада тъмнокоса и тъмнокожа жена. Заобиколи плота и ми подаде ръка.
— Господин Макавой, аз съм Йоланда Чавес, главен асистент на господин Макгинис. Надявам се, няма да възразите да ви разведа из нашата фирма.