— Сбогом, Майко — тихо каза той. — Ти бе мой верен, наистина верен приятел. Иска ми се да бях с теб накрая. Ще ми липсваш.
Когато най-сетне пристигна, „Морски вълк“ остана под повърхността на ледените води на залива.
Островът представляваше овъглена пустош, черен апокалиптичен ад.
Макар да бе частично защитена от взрива, сградата на Киселинния остров също беше пострадала ужасно — прозорците бяха пръснати, а покривът беше отнесен от ударната вълна. Многобройните цистерни и резервоари бяха под открито небе.
Спасителният екип беше с тежки защитни костюми. Носеха и костюми за оцелелите.
Отне известно време, но в крайна сметка всички бяха прехвърлени на подводницата, където щяха да бъдат сложени под карантина и проверени за остатъчна радиация.
Скофийлд влезе в подводницата последен — носеше Бърти в ръка. Пред него вървяха Зак и Ема, а пред тях двама души от екипажа носеха Шампион на носилка. По време на чакането в бункера Скофийлд беше почиствал и превързвал раната й, но сега тя най-сетне щеше да получи истинска медицинска помощ.
Вместо в карантинната камера Шампион беше отнесена в специално екипираната лечебница на „Морски вълк“ — херметически изолиран отсек, проектиран за лечение на членове на екипажа, засегнати от изтичане на радиация от реактора на подводницата. Там за нея щеше да се погрижи корабният лекар, който също беше облечен в защитен костюм.
Докато предаваха Шампион на лекаря, Скофийлд чу приглушен вик откъм затвореното помещение. Прозвуча му като „Хей! Плашило!“.
Надникна вътре — и видя Майка да вика и да му маха от едно легло.
— Ах, ти, секси герой такъв! — Майка се ухили широко. — Успя, мамка му! Браво на тебе!
В съседното легло лежеше Баба, в дълбока кома, включен към куп тръби и системи. Мониторът на сърдечната му дейност пулсираше слабо. Беше жив, но на косъм.
Въпреки изтощението, на лицето на Скофийлд грейна усмивка. Ченето на стоящият до него Зак пък увисна.
— Опитах да се свържа с теб по радиото, но ти не отговори — каза Скофийлд. — Какво стана на влака? Как успя да се спасиш от взрива?
Майка се ухили.
— Направих онова, което би направил и ти — забих шибания влак на пълна скорост в пристанището за подводници! Престрелката беше брутална и френското ми приятелче беше простреляно доста зле, но успя да ги задържи достатъчно дълго, за да излетим от релсите. Както и да е, точно когато влакът падаше във водата, грабнах Баба и скочих от локомотива. Той потъна, а ние цопнахме точно до носа на онзи кораб, където видях една малка руска подводница. И двамата бяхме ранени, той по-зле от мен, така че просто го помъкнах натам и се качихме в подводницата, за да проверя раните му на сухо.
Скофийлд погледна неподвижния Баба в съседното легло. Имаше шест рани, една точно в средата на гърдите. Гръдните рани обикновено са фатални, освен ако нямаш някакъв вид хемостатичен или съсирващ кръвта агент като гел „Целокс“ или гъба „Куик Клот“ — а Скофийлд знаеше, че Майка и Баба не разполагаха с такива.
— Как си успяла да го закърпиш и да спреш кървенето, по дяволите?
Майка отново се ухили и посочи с брадичка Зак.
— Всъщност всичко стана благодарение на него. Може и да не ти се вярва, шефе, но понякога наистина обръщам внимание на разни технически дрънканици. Един ден в лагера, преди да започне цялата тази дандания, Зак ми разправяше за новите пакети готова храна. Каза, че хапчетата за филтриране на вода били на хитозанова основа и че хитозанът бил основен компонент в гела „Целокс“. Освен това в пакетите има и желе, онова с вкус на лайно, а желето си е просто желатин. Реших, че ако смеся филтриращите хапчета с вода и желе, може да получа някаква лепкава гадост от типа на „Целокс“. Така че извадих пакета и направих точно това. Получи се хубаво гъсто желе, което нанесох на най-лошата рана. Получи се добро съсирване, не идеално, но достатъчно, за да запуши дупката. В подводницата пък имаше аптечка за първа помощ с бинтове. Не знаех колко ще издържи, но го запазих жив достатъчно дълго, докато ни приберат.
Скофийлд поклати невярващо глава.