— Направила си съсирващ гел от хранителния си пакет? Това…
— Знам! — възкликна Майка. — Аз съм един шибан Макгайвър!
— И още как. Чакай малко. А как изобщо успя да се измъкнеш? Опитах се да се свържа с теб по радиото.
— Чух те, но микрофонът ми си замина по време на престрелката на влака, а онзи на Баба също беше изчезнал, сигурно докато скачахме във водата. Цопнахме доста здраво. Както и да е, можех да те чувам, но не и да отговарям. Ти каза да се разкарам моментално от острова и реших, че ще последва сериозна пукотевица. Така че потопих подводницата максимално. Машинката си работи чудесно, но радиостанцията й е пълен боклук. Едва успях да привлека вниманието на нашата подводница, като непрекъснато давах сигнали с активния сонар.
Скофийлд кимна към Баба.
— Той как е?
— Състоянието му още е критично. Нарочно го вкараха в кома. Докторът не знае дали ще издрапа.
— Трябва да ида в карантинната камера, за да ме изтъркат — каза Скофийлд. — По-късно ще поговорим пак.
Вече бяха сложили Вероник Шампион на леглото отдясно на Майка.
— Ще мина да видя и теб — каза й Скофийлд.
Шампион кимна.
— Благодаря… още веднъж.
Майка ги видя как се гледат, ухили се многозначително на Скофийлд и вдигна вежди.
— Не бързай много обаче, Плашило. Имам да проведа едни момински разговори с френската мацка.
Балтимор
24 септември, 16:50 (пет месеца по-късно)
Шейн Скофийлд седеше в кабинета в мазето на малката къща в предградията на Балтимор.
Странно, но беше в пълна парадна униформа — бяла фуражка, стегната синя куртка с медали, колан със златна тока и светлосини панталони с червен кант. Облеклото му изглеждаше твърде официално за малкия кабинет, но когато приключеше тук, трябваше да отиде в Белия дам.
Срещу него, зад бюрото си, седеше Брук Улако, обикновено изглеждащата, обикновено говорещата, вземаща по шейсет долара на час психоложка от предградията.
Денят клонеше към края си и Скофийлд бе прекарал следобеда в повтаряне на изживяванията си на остров Дракон, в това число изтезанията от ръцете на Мариъс Калдерон.
До този ден не му беше позволено да разговаря с Улако за мисията на Дракон — тъй като тя засягаше ЦРУ, началниците го уведомиха, че нейното ниво на достъп до засекретена информация не е достатъчно високо. Скофийлд беше настоял да го променят по съответния начин, за да може да й разкаже всичко. Това бе отнело няколко месеца и още повече проверки, но Улако се беше справила и сега към достъпа й до строго секретна информация бе добавена и ПСД, програма за специален достъп. За Скофийлд определено си заслужаваше да чака през цялото това време, за да може да сподели всичко.
Когато той приключи разказа си, Улако бавно кимна и попита:
— И как се справи?
— Моля?
— Как успя да запазиш главата си да не се пръсне? Онзи Калдерон те е измъчвал и физически, и психически. Тормозил те е с баща ти и със смъртта на Гант, а после, поне според теб, е убил най-близкия ти приятел, Майка, пред очите ти с плъхове в проклета кутия. Как се справи с това?
Скофийлд се облегна в стола си.
Знаеше много добре как се бе справил.
— Направих онова, на което ме научи — отвърна.
— На което съм те научила ли? — Улако беше изненадана, а това бе рядкост за нея. Спокойното й самоуверено изражение на човек, видял едва ли не всичко на този свят, рядко се променяше. Сега обаче се беше променило. — На какво съм те научила?
— Да разпределям съзнанието си — отвърна той. — В място на паметта. Или в моя случай, в… хм… подводница на паметта.
Улаго го изгледа внимателно.
— Често съм се питала за това, Шейн. Избра подводница като място за спомените, защото е напълно херметична структура, но с възможност за очистване — с възможност да изхвърляш спомени. Изхвърли ли спомените си за Либи Гант?
Зададе въпроса с безизразното изражение на изпечен картоиграч. И макар да очакваше с трепет отговора, добави:
— Между другото, този въпрос няма правилни и неправилни отговори.
Скофийлд се замисли сериозно и се умълча за цяла минута.
Улако чакаше, без да сваля поглед от него.
Накрая той заговори.
— Не. Не ги изхвърлих. Никога няма да изхвърля спомените си за Либи. Тя беше невероятна жена, обичах я, и да премахна всички чудесни спомени за нея би било равносилно на това да премахна нещо, което ме прави завършен, онова, което съм, самия себе си. По време на изтезанията и особено когато си помислих, че с Майка е свършено, просто натиках тези спомени в затънтено ъгълче на подводницата, затръшнах стоманената врата и я залостих херметически. След това Калдерон не можеше да докосне Гант. Нищо казано или направено от него не можеше да достигне тези спомени, всички тези чудесни спомени. И така бях добре.