— Бил си добре? Та ти си умрял.
— Само за малко.
Улако пусна иронична полуусмивка.
— Да не искаш да ми кажеш, че техниката, на която те научих в мизерното си мазе в Балтимор, е запазила разсъдъка ти, докато си бил изтезаван от един от най-големите експерти в света по пречупване на човешката психика?
Скофийлд кимна.
— Именно.
Улако се извърна за момент, но въпреки усилията си не успя да скрие, че е малко горда. Това продължи само секунда, но Скофийлд го забеляза. След миг тя възвърна обичайното си самообладание и попита:
— И след това си спасил Северното полукълбо от унищожение?
— Да.
— Значи бих могла да кажа, че спасявайки теб, аз съм спасила света? — дръзко попита тя.
Скофийлд отвърна на усмивката й.
— Мисля, че би могла.
И двамата се разсмяха за първи път от началото на срещите им.
Улако стана.
— Времето ти изтече, капитане. Имаш среща с президента.
Скофийлд също стана и кимна сериозно.
— Благодаря, докторе. Благодаря за цялата ти помощ. О, има още едно нещо.
Овалният кабинет на Белия дом
24 септември, 20:00
Шейн Скофийлд стоеше мирно в Овалния кабинет в парадната си униформа, докато президентът на Съединените щати закачаше медала му.
До него стоеше Майка, също в униформа и също в стойка мирно. Следваха четирима цивилни — Дейв Феърфакс, Мариан Ретер, Зак Уайнбърг и Ема Доусън — и един робот. Бърти беше застанал щастливо до Зак, долната половина на тялото му бе напълно възстановена и екзоскелетът му блестеше.
В присъствието на командващия Морската пехота, директора на Разузнавателното управление на Министерството на отбраната и генералния директор на АИОП всички те бяха получили различни медали за „доблест и героизъм с риск за живота, отвъд повелята на дълга“.
Отстрани стоеше Брук Улако, облечена набързо в най-добрата си неделна рокля. Изглеждаше потресена, че е тук. Когато застана пред нея, президентът не държеше медал.
— Доктор Улако — тихо каза той. — Капитан Скофийлд не пестеше суперлативите си към вас и уменията ви като психотерапевт. Да си президент е доста напрегната работа и от доста време търся човек, с когото да разговарям за това, един вид терапевт. Човек, който да е твърд, но и честен, а в същото време и дискретен. Разбрах, че вече имате достъп до секретна информация; това означава, че ще са необходими само още няколко проверки. Съгласна ли сте?
За първи път, откакто я познаваше, Скофийлд видя как очите на невъзмутимата д-р Улако се разширяват от изумление.
След като церемонията по връчването на медалите приключи, президентът помоли всички, освен Скофийлд да напуснат Овалния кабинет.
— Един човек иска да поговори с вас, капитане — каза той и включи интеркома. — Мери, доведи посланика, ако обичаш.
Отвори се една странична врата и в Овалния кабинет влязоха трима души — двама познати и един, когото Скофийлд никога не бе виждал.
Непознатият беше висок, властен на вид човек със заресана назад прошарена коса, дълъг клюнест нос и високомерен поглед; беше облечен в очевидно скъп костюм.
Другите двама, също облечени в цивилни дрехи, бяха Вероник Шампион и Баба. Шампион изглеждаше стройна и изящна с дамски костюм и обувки на високи токчета. Имаше безупречен грим и лъскавата й черна коса, специално подстригана за случая, се спускаше до раменете. Баба също беше подрязал малко брадата си, но като че ли се чувстваше ужасно неудобно в костюм. Едната му ръка висеше на превръзка на гърдите.
— Капитан Скофийлд — каза президентът, — позволете да ви представя френския посланик в Съединените щати мосю Филип дьо Креспини.
Обърна се към Скофийлд и представи посланика на него, което беше намек, че тук той е по-важен от посланика. Несъмнено дипломатът не пропусна да забележи това.