— Хей! — засегна се Хлапето. — Аз съм…
— Ти, младежо, си още зелен. Зряла жена като мен се нуждае от зрял мъж — заяви Майка. — Е, може пък да е по-добре, че не срещнах мъжкия си огледален образ. Ралфи може да ревнува.
Ралф беше целият в татуировки, ходеше с тениски без ръкави и имаше ръце като на Попай моряка — от онези типове, за които се казва, че са солта на земята. Двамата с Майка бяха женени от години и Скофийлд знаеше, че тя го обича безумно.
Въпреки това една вечер тя го изненада.
— Не знам, Плашило — рече Майка. — Понякога се тревожа за нас с Ралфи. Оженихме се млади, а сега наближаваме четирийсетте и се познаваме много добре, може би прекалено добре. Вече няма загадка. Когато съм у дома, всяка вечер е едно и също — вечеряш, храниш кучетата, гледаш малко телевизия и завършваш с „Дейли Шоу“. Ралф е сладък, но понякога… не знам… Напоследък дори се караме за глупости, а никога досега не сме го правили.
— Ралф е легенда — отвърна Скофийлд. — Късметлийка си, че го имаш. Двамата сте създадени един за друг.
Разбира се, имаше и моменти, когато на човек му се налагаше да се махне от групата и да остане сам.
Скофийлд често се оттегляше в палатката си да почете, а в други вечери сядаше с налакътника на АИОП и си кореспондираше с Дейвид Феърфакс, приятел от Разузнавателното управление на Министерството на отбраната.
Криптоаналитикът Феърфакс, който вечно ходеше с тениска и кецове, беше помагал на Скофийлд в предишни мисии и двамата поддържаха връзка.
Вечерта преди обаждането от ситуационната зала на Белия дом Скофийлд включи устройството и видя, че е получил съобщение от Феърфакс:
ФФАКС: Имам новини около френския ти проблем.
Не след дълго двамата си пишеха по кодираната линия:
ПЛШ: Какво има?
ФФАКС: Според последните подслушвания на ГДВС миналия месец някой си агент „Ренар“ е помолил да се заеме с твоя случай.
ПЛШ: Помолил?
ФФАКС: Да. Поразрових малко. Според онова, което открих, Ренар е агент от Отдел М на оперативната част на ГДВС. М е френският еквивалент на Отдела за специални операции на ЦРУ. Занимават се с паравоенни мисии и са специализирани в премахване на цели без съд. Ренар никога не е работил със САЩ, така че не разполагаме с досие за него. Отличителни белези: татуировка от вътрешната страна на дясната китка, показваща броя на жертвите му. Дотук тринайсет.
ПЛШ: Благодаря за информацията.
ФФАКС: Няма защо. Пази се.
Скофийлд се загледа в екрана. Който и да си, когато за главата ти е определена награда, животът ти е постоянен стрес и безпокойство. А тази френска история така и не свършваше.
Дълго се взира в устройството, преди да го изключи.
Майка пък през последните седем седмици внимателно наблюдаваше Шейн Скофийлд.
Тя по-добре от всички други знаеше през какво бе минал той по време на онзи лов на глави, организиран от Великолепната дванайсеторка, и през месеците след това.
Беше стояла на онази шибана от дъжда скала на френския бряг, когато той бе опрял дулото на собствения си пистолет в брадичката си и едва не бе дръпнал спусъка. Именно тя го спря да не сложи край на всичко.
Скофийлд като че ли се справяше. Всъщност дори отново се усмихваше, макар и не много често. Но пък беше признал, че още не може да спи добре. Имаше дни, в които виждаше торбички под очите му.
Майка знаеше, че от Морската пехота го бяха пратили на куп скъпи главознайковци. Психотерапевтите му бяха предложили антидепресанти, но той беше отхвърлил предложението. Беше готов да се подложи на всякакви други лечения — когнитивно-поведенческа терапия, психоанализа и дори няколко сесии хипнотерапия, но категорично отказваше хапчета. Нямаше особено високо мнение за психотерапевтите, освен за една дама от Балтимор, която беше намерил сам; за нея казваше, че е изключение. Но в крайна сметка сега изглеждаше повече или по-малко нормално.
Повече или по-малко.
Защото Майка знаеше, че Скофийлд никога няма да се оправи напълно.
Знаеше и защо не може да спи. Палатката й беше до неговата и на няколко пъти го беше чувала да вика жално насън: „Лисица… не… не и с… гилотина… не… не!“.
После го чуваше как се събужда рязко и остава да лежи задъхан минута-две.