Заманов вдигна сабята си.
Жълтата миниподводница продължаваше бавно да потъва.
Руснакът замахна и когато китката му навлезе в обсега на Скофийлд, морският пехотинец я сграбчи.
В този момент подводницата с приглушен трясък се удари в пода на трюма…
… и започна да се плъзга към отворената дясна товарна рампа!
Светът на Скофийлд диво се наклони.
Двамата бяха отхвърлени настрани.
Подводницата стигна до края на наклонения под и за пълен ужас на Скофийлд пропадна в открито море.
Малката жълта подводница бързо потъна в тъмните води на Ламанша — под исполинския корпус на „Талбот“.
В сравнение с грамадата на потъващия супертанкер тя бе нищожна, като насекомо под син кит.
Ала докато корабът потъваше бавно, миниподводницата — с пълни баластни резервоари — се спускаше бързо.
Нещо повече.
Тя се стрелна вертикално във водата като експресен асансьор.
Средната дълбочина на Ламанша е сто и двайсет метра. При Шербург той е дълбок сто метра — подводницата скоро щеше да стигне дъното.
Скофийлд и Заманов се биеха в почти пълен мрак на призрачно синьото сияние на контролния пулт.
— Когато те убия, ще ти изтръгна гадното американско сърце! — изрева майорът, докато се мъчеше да отскубне дясната си ръка от хватката на Скофийлд.
До този момент в схватката бяха прилагали повече или по-малко обичайни ходове. Ала сега Заманов използва изключително нецивилизована тактика.
Оголи зъби и се опита да ухапе Скофийлд по лицето.
Капитанът моментално отскочи и Заманов постигна истинската си цел — да освободи ръката си.
Понечи да замахне и в този момент с разтърсващо тупване подводницата се удари в дъното на Ламанша и двамата мъже паднаха на пода.
И светкавично се изправиха — едновременно.
Руснакът замахна — и Скофийлд се хвърли напред, приведе се под сабята, измъкна нещо метално от якето си и го заби в устата на противника си!
Майорът нямаше време за смайване, защото Скофийлд не се поколеба — задейства катераческата щипка… и извърна глава, тъй като не искаше да види резултата.
Зъбците на щипката с мощно изщракване се разтвориха и мигновено се стрелнаха навън в търсене на нещо, в което да се вклинят.
И намериха челюстите на Заманов.
Скофийлд така и не видя случилото се, но чу звука.
Чу отвратителното изхрущяване на долната челюст на руснака, разтегнала се много повече от възможностите си.
Морският пехотинец погледна противника си. Ченето на Заманов гротескно висеше от лицето му — изместено и счупено. Горният зъбец на щипката обаче бе нанесъл повече щети: беше притиснал мозъка и руснакът се бе вцепенил насред движението си.
Заманов се свлече на колене.
Скофийлд грабна сабята му и се наведе над падналия ловец на глави.
Клепачите на майора инстинктивно мигнаха. Единственият признак, че все още е в съзнание.
На Скофийлд му се прииска да го заколи, дори да му отсече главата, да постъпи с него така, както наемникът беше постъпвал с други…
Ала не го направи.
Не можа.
И затова просто го остави да се олюлява на колене. След миг Заманов падна по очи сред локва кръв.
След края на битката Скофийлд взе слушалката си, пъхна я в ухото си…
— … Скофийлд! Скофийлд! Обади се! — ревеше гласът на Найт. — Жив ли си?
— Жив съм — отговори морският пехотинец. — И съм на дъното. Ти къде си?
— В другата подводница. Включи външните прожектори, за да те видя.
Скофийлд го направи.
— Мама му стара… — изруга Найт. — Имаш ли енергия?
Скофийлд провери пулта. Никаква реакция.
— Имам въздух, но не и тяга. Защо? Какво става? Не можеш ли просто да дойдеш и да ме вземеш?
— Няма да успея навреме.
— Навреме ли? Навреме за какво? Какъв е проблемът?
— Ами… хм… доста е… голям.
— Какво?
— Погледни нагоре, капитане.
Скофийлд погледна през горния купол на миниподводницата.
И видя корпуса на супертанкера — невероятно огромен — бавно да потъва във водите на Ламанша, като луна, падаща от небето… Грамадната му маса се насочваше право към него.
Ужасяващата гледка накара Скофийлд мъчително да преглътне: сто хиляди тонният супертанкер щеше да падне точно върху неговата мъничка подводница.
Корпусът му беше толкова гигантски, толкова колосален, че при потъването си издаваше дълбоко вибриране.
— Такова нещо не се вижда всеки ден — каза капитанът на глас. — Найт!
— Няма да успея навреме! — ядосано извика Черния рицар.
— Мамка му! — изруга Скофийлд и се огледа.
„Възможности!“ — изкрещя вътрешният му глас. Не можеше да избяга с плуване от танкера. Дълъг триста и широк шейсет метра, той просто бе прекалено голям. Нямаше да успее да се измъкне навреме.