После погледна оръжията, закачени на якето му, оръжия, с които беше възнамерявал да щурмува ракетната база в Йемен. Вече бяха безполезни.
Вдигна изключващото устройство СинкЛок-VII и само поклати глава…
После се вцепени.
Вторачен в СинкЛок.
— Следите ли ракетния сигнал, господин Моузли?
— Естествено.
— Препратете ми го.
— Готово.
След миг самолетният компютър изпиука и на екрана се появи карта, подобна на онази, която вече беше видял. Ракетата „Хамелеон“ бе обозначена със стрелка, насочваща се на север към Мека.
Скофийлд въведе собствения си транспондерен сигнал в компютъра и на дисплея се появи втора стрелка, движеща се на юг:
Скофийлд погледна данните на екрана: сигнали, скорост, височина.
Нямаше нужда да изчислява.
Картината казваше всичко.
Двата въздушни обекта се приближаваха към Мека: неговият Х–15 и ракетата „Хамелеон“, обозначена от сателитната автоматична система за разпознаване като интерконтинентална балистична ракета Йерихон–2Б.
Двата въздушни обекта се движеха с почти еднаква скорост и се намираха приблизително на еднакво разстояние от Мека.
— Руфъс — безизразно каза Скофийлд.
— Да?
— Вече не летим за Йемен.
— Досетих се — примирено отвърна пилотът. — Закъде летим сега?
Но капитанът натискаше клавишите на компютъра и бързо изчисляваше. Щеше да е абсолютно невероятно, ако успееше.
С Руфъс все още се намираха на около хиляда километра от Мека. ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 8:30.
Той изчисли данните за ракетата.
Тя бе малко по-далеч:
ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 9:01… 9:00… 8:59…
„Чудесно — помисли си Скофийлд. — Тези трийсет секунди ще ни трябват, за да прелетим над Мека и да обърнем…“
Това накара очите му да заблестят. Той погледна закаченото на гърдите му устройство СинкЛок и го хвана с две ръце.
— Осемнайсет метра — прошепна Скофийлд.
После каза:
— Ей, Руфъс, някога гонил ли си ракета?
ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 6:00… 5:59… 5:58…
Малкият Х–15 на Скофийлд се носеше в мрачното небе със скоростта на куршум — все още преследван от ракетата АИМ–120.
— Искаш да се движа успоредно на нея, така ли? — смаяно попита Руфъс.
— Точно така. Все още можем да обезвредим интерконтиненталната балистична ракета. Просто трябва да сме на осемнайсет метра от нея.
— Да, но в движение!… Никой не може да пилотира самолет до ракета с шест маха.
— Мисля, че ти можеш — възрази Скофийлд.
Капитанът не можеше да види широката усмивка, която грейна на брадатото лице на Руфъс.
— Какво искаш да направя? — попита исполинът.
— Интерконтиненталните балистични ракети летят високо и после се спускат вертикално към целите си. В момента този хамелеон е на осем хиляди метра. Би трябвало да остане на тази височина чак до Мека и тогава ще започне да се спуска. При скорост шест маха ще му трябват около пет секунди. Но аз имам нужда най-малко от двайсет и пет секунди, за да го обезвредя. Това означава, че трябва да се изравним с него, докато още лети хоризонтално на осем хиляди метра. Започне ли вертикалното спускане, сме загубени. Провалили сме се. Мислиш ли, че ще можеш да се изравниш с него?
— Знаеш ли, капитане, много приличаш на Алоишъз — тихо отвърна Руфъс. — Когато ми говориш, ме караш да се чувствам така, все едно съм способен на всичко. Смятай го за свършено, мама му стара.
ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 2:01… 2:00… 1:59…
Преследван от АИМ–120, Х–15 летеше над Червено море и в същото време се издигаше — издигаше ли издигаше — на височина осем хиляди метра.
— Току-що прелетяхме над Мека — извика Руфъс. — Започвам да обръщам. Дръж си очите отворени, всеки момент трябва да видим оня хамелеон…
И пилотът започна широка сто и осемдесет градусова дъга, която трябваше да изравни самолета с ядрената ракета по пътя й към Мека.
Х–15 се завъртя странично, стрелна се във въздуха и зави наляво.
Внезапната промяна на курса позволи на преследващата го ракета — която продължаваше хищно да се приближава към него — да скъси дистанцията още повече. Вече беше само на стотина метра и го настигаше.
ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 1:20… 1:19… 1:18…
— Ето я! — извика Руфъс. — Право напред!
Залепеният за седалката Скофийлд се вторачи над рамото на пилота в здрачното арабско небе.
И я видя.
Самият вид на интерконтиненталната балистична ракета го накара да ахне.
Беше невероятна.
Ракетата-двойник на Йерихон–2Б приличаше на космически кораб от научнофантастичен филм — нещо, което бе прекалено голямо, прекалено аеродинамично и се движеше прекалено бързо, за да съществува на Земята.