Йордан Йовков
Платено
Тодор Опрев, един от богатите селяни, за когото казваха, че бил имал „сухи“ пари, прибираше надвечер добитъка си и от час на час по се ядосваше: конете, кравите и телетата, измокрени от студения есенен дъжд, отънели като хрътки и премръзнали, или стояха на едно място, или ако тръгнеха, отиваха като замаяни не там, дето трябваше; овцете като че не виждаха вратата на саята, а се притискаха о стените и плетищата; кокошките и пилетата бяха все под краката на човека, кучетата се щураха из пруста и оставяха връз мазилката кални отпечатъци от пръстите си, прасета квичаха от глад, като че ги колеха. Такава неразбория и такава бърканица Тодор не беше виждал в двора си. И дето да стъпиш, все ще се подхлъзнеш, каквото и да похванеш — мокро, нечисто. Тодор тичаше нагоре-надолу, сърдеше се, караше се на слугата, умори се и капна, като да беше работил цял ден.
Но за да бъде Тодор тъй припрян, имаше и друга причина: когато излезе да прибира добитъка, той видя, че из пътя, отвъд каменната ограда на двора му, мина един човек, който много му домяза на Доде Лянката — един крадец, един разбойник, който на всичко отгоре беше убил човек затуй беше затворен. Тодор не беше уверен дали е Лянката — човекът беше с ямурлук, с качулка на главата. Освен туй ако е Лянката, какво търсеше тук, как е излязъл от затвора? „Пътник ще е някой — казваше си Тодор, — отива си човекът по работа.“ Друг път пък, като подигнеше очи нагоре и видеше каква мрачина пада, каква тъмна и черна нощ иде, той усещаше как страхът пропълзява в душата му и си казваше: „Лянката ще е, друг не е.“ Такава беше орисията му, да се бои от всичко и от всички. Имаше пари, а трябваше да се преструва, че е сиромах, и, разбира се, никой не му вярваше. От Доде си беше теглил най-много. Ще се напие и уж на сега ще му каже: „Бай Тодоре, какво ги правиш онез, мухлясалите? Народът няма да яде, а ти си правиш кеф да броиш лири и наполеони. Слушай ей! Ще ти дойда някоя нощ. Като нажежа пиростията и я турна на главата ти, ще ажеш де са парите не, ами и хоро ще играеш.“ Ето какъв беше тоя Доде. А пък се биеше по гърдите и наричаше себе си народен чиляк. Добре, че го затвориха а то инак не можеше да се живя.
Като нареди и настани добитъка, Тодор се прибра в къщи. Той беше мокър, измръзнал и още от вратата го огря и го полъхна с приятната си топлина големият огън на огнището. Освен Тодорица и децата, в сянката и в светлината на огъня имаше още една жена, права с хурка на пояса, с широки стиснати устни. Тя беше Гина вдовицата, роднина на Тодора.
— Гино, как си дошла в таз тъмница? — каза Тодор, като тръскаше калпака си. — Не те ли е страх, че ще те изядат вълците?
Гина не го погледна, а обърната към огъня, продължаваше да си преде.
— Нека да ме изядат, та да се отърва. Като умра, с мене няма да се свърши света.
— Бре че време, че мокреж — каза Тодор. Той се спря, позамисли се и прибави: — Един чиляк мина одеве покрай нази, много ми домяза на Лянката. Да не си е дошъл Лянката?
Гина спря да преде, опря вретеното на хълбока си и се обърна към Тодора.
— Лянката ли? Какво ще прави Лянката тука? Кой ще го пусне от тюрмата? Ще си дойде той, кога си дойде моя мъж от онзи свят. Я да оставим ний Лянката и да гладаме нази си — каза тя и започна пак да преде. — Аз тебе чаках, драгинко Тодоре, при тебе съм дошла. Че няма де другаде да си ударя злочестата глава…
— Какво има?
— Какво ще има. Нали през денеси умря единия кон, оттогаз ръцете ни са като под камък. Янко тъй се и помайва. Та съм дошла при тебе, имаш-нямаш, да ни дадеш да купим един кон, че не може. На, след тоз дъжд ще трябва да се оре, ще трябва да се сее. Да засеем нивите, да даде бог да станат, че като доде харман, ще се изплатим, с божа помощ — и на тебе, и на всички ще се изплатим.
— Тъй, а? Затуй ли си дошла? — каза Тодор, след като я изслуша докрай. — Затуй ли си дошла, а?
— Затуй, драгинко Тодоре…
— Нямам пари аз, отде да ги зема… Нищо не мога ти да…
— Щеш, драгинко, щеш. Ще ми дадеш, че сме свои.
Блясъкът на огъня заигра в сините стъклени очи на Тодора. Изглеждаше, че не се сърди, че дори се усмихва, а току избухна:
— Вий какви хора сте бе? Вий какво искате от мене? — завика той. — Отде-накуде мислите, че имам пари, отде ще ги зема, тарапана ли имам? Нямам, нямам! Аз да имам, най-напреж за себе си ще помисля, я ме виж! — той показа оръфаните си и разнищени ръкави. — Пари… Я ме остави, не ме карай да лудея. Остави ме, върви си!…
Той вика, гневи се, като започваше отново и повтаряше онова, което беше вече казал. Гина се пообади, но после стисна устни и замълча, като предеше сърдито. Без да каже нещо, тя се обърна, поприказва на прага сТодорица и си отиде.