„Хубаво е човек да бъде строг и да повика, когато потряба — мислеше си Тодор. — тъй по лесно се отърваваш от таквиз, дето дохождат да просят като цигани.“ Но като остана сам и се поразмисли, Тодор разбра, че не е направил добре. Не само трябваше да помогне на Гина, защото му е своя, защото тъй го иска човещината, но трябваше да и помогне, защото има да й дава. Трябваше да и даде нейните пари — туйто. Тя не знае, че има да й дължи (ако знаеше, насреща й не се стояваше), но той знае това. Преди година, когато Пано, мъжът й, беше още жив, те се намериха веднаж с него на пазаря в града. Пано беше продал две даначета и имаше пари. Без нужда, сякаш само от завист, че кесията на Пана е пълна, Тодор му поиска пари назаем. Той често тъй искаше пари искаше при, само за да покаже, че уж няма. Пано му наброи на ръката четири хиляди лева. Даде му ги насаме, между четири очи. А на връщане каруцата го затисна и той умря. Тодор помисли, помисли да върне ли парите, или не и тъй като никой не знаеше, спотаи се и не ги върна. Колкото и да си блъскаше главата, гина не можа да разбере де бяха отишли парите от даначетата.
„Нищо не е да извадиш и да ги дадеш — мислеше си Тодор, като се мъчеше да залъже съвестта си. — Добре, ама всички ще отворят уста и ще рекат: има. Нека сега стоят тъй, че сетне ще видим“ — каза си той и на тая мисъл се успокои.
Вечеряха, Тодорица и децата си легнаха, легна си и Тодор. Но като изкара един сън, той се събуди и вече не можа да заспи. Мина в хаетя, постъкна огъня и седна близо до него. Спомни си пак за Пано, за Лянката. По едно време чу как вятърът зави навън и по стъклото на прозореца зашиба дъжд. Тодор помисли, че в тая тъмна нощ може да се отвори някой вратник и да излезе добитъкът или вълк да прескочи в саята и да издуши овцете. Тая грижа тъй го завладя, че стана и макар да имаше за правило да не излиза нощно време, отвори вратата. Полъхна го хлад и дъждовни капки. Най-напред нищо не виждаше, после понавикна на тъмнината и ето че току пред него зашава нещо, мярна се сянката на човек, доде в светлината, която излизаше от вратата. Тодор позна кой беше и от страх изгуби дума и ума: пред него стоеше Лянката!
— Добър вечер, бай Тодоре — започна Лянката шепнешката. — Какво правиш, как си? Хи, че дъжд измокри ме до костите. Я какъв огън! — каза той, като надникна от вратата. — Е, бай Тодоре, щеш не щеш, ще ти бъда гостенин. Да вляза да се постопля? Какво ще речеш?
Той лезе сам, без да чака даго поканят. Тодор съобрази, че едничкото средство отсега нататък да се спаси от тоя страшен човек е да бъде любезен с него.
— Влез, Доде, влез. Влез се огрей — заговори той, като тръгна след Лянката. — Ти си пътник човек, седни, огрей се. Аз бях легнал, пък се събудих. Чувам вятъра, чакай, рекох, да стана да пообиколя добитъка. Огрей се, огрей се ти…
Лянката седна в къта и простря ръце срещу огъня. Той беше дребен, сух, със скулесто лице, с големи увиснали мустаци, наполовина черни, наполовина бели. Очите му бяха малки, черни, живи, горната му устна, цепната по средата и дръпната нагоре, откриваше предните му зъби, от които липсваше един и там зееше черна дупка. Както гледаше и както се подсмиваше, ще речеш, че по-добър човек от него няма. Тодор забеляза, че Лянката е бръснат, а главата му е ниско остригана, като на войник.
— А! Сладко нещо е огъня, бай Тодоре — каза Лянката, като все печеше ръцете си. — Хубаво е, нали?
— Хубаво е, как да не е хубаво. Аз понякогаж, да ти кажа ли, стана, набухам го хубаво, па седна при него. Огъня — то само да го гледаш. Топло, свети.
— И лампа не ти трябва. Я виж как свети.
— Може и парите си да преброиш. Ти броиш ли ги онез, мухлясалите? Ох, мамо, да ги имам, и аз ще си ги броя.
Тая неочаквана закачка изненада Тодора. Той потръпна, но се усмихна и каза:
— Шега си биеш, Доде. Какви пари?
— Ще видим — каза Лянката, стана, отиде бързо до вратата, която водеше в одаята, дето спяха домашните на Тодора, спря се и се поослуша.
— Кой е тука? — каза той.
— Децата спят там.
Лянката притвори добре вратата и я запримчи отвън със закачалката. Той огледа набързо стаята, след туй се обърна към Тодора. Малките му очички светнаха, лицето му стана страшно. С вперен поглед в Тодора той подскочи като котка и докато Тодор се оборави, видя над главата си голям остър нож.
— Парите! — изсъска Лянката… — Изядох те!
Тодор го гледаше с опулени очи, изплашен.
— Е, Доде… и ти, Доде… Доде…
— Казвай де са парите!
— Бе какви пари? Нямам пари аз!
Тия думи Тодор каза с някаква отчаяна решителност, готов както се виждаше, да упорства докрай. Лянката спусна ножа и го прибра в пояса си.
— Добре. Виждам, че ще трябва да ти туря владишка шапка. Де е пиростията! — Лянката погледна в комина, откачи една голяма трикрака пиростия ия хвърли в огъня. — Нека се нажежи, па като я нахуля на шиятя ти, ще кажеш парите не, ами хоро ще играеш…