Гина държеше парите, смаяна. А Тодор седна пак на мястото си, дето седеше по-рано, улови се с дясната ръка за лявото рамо — там най-много го болеше — позамисли се и нисичко, като на себе си, каза:
— Беше. Свършено. Платено!
— Какво свършено, какво платено — каза Гина, като все държеше парите в ръцете си. — нищо не разбирам. Тез пари не мога да ги взема, драгинко Тодоре. Снощи ти исках, ама сега не ща…
— Вземи ги! — отчаяно, с болка в гласа си и извика Тодор. — Да не съм луд да ти давам мои пари. Тез пари са твои — когато Пано продаде даначетата, даде ми ги назаем. Сега ти ги връщам.
Лицето на Гина пламна.
— Виж де били парите от даначетата — каза си нисичко тя. — А защо мълча досега? — завика високо тя. — Да ме мъчиш мене, една вдовица…
— Остави ме! Върви си! — разсърди се Тодор. — Събирал съм ги лев по лев, та да ти ги върна, затуй ги забавих. Ще се кара пък. Мене ме обраха, аз нямам, отсега натъй аз камъни ли ще ям, то моя работа. А ти вземи тез пари и си върви. Върви си!…
Той се хвана пак за рамото, позаклати се и както по-рано, си каза:
— Беше. Свърши се. Платено!