Вън се беше свечерило. Вятърът леко поклащаше клоните, от които се сипеха капки дъжд. Момиче на около двайсет и пет години, северноафрикански тип, стоеше на входа. „Казвам се Айша — промълви тя. — Чистех два път в седмицата при господин Рьоно. Дойдох да си прибера нещата.“
„Добре… — казах, — добре…“ — И направих жест, който трябваше да е гостоприемен, нещо като жест. Тя влезе, хвърли бърз поглед върху телевизионния екран — двете жени воини водеха ръкопашен бой съвсем близо до един вулкан; на някои лесбийки, предполагам, подобно зрелище действа възбуждащо. „Не искам да ви безпокоя — каза Айша. — Само пет минути.“
— Не ме безпокоите — отвърнах. — Всъщност нищо не ме безпокои.
Тя поклати глава, сякаш разбра, очите й се спряха за миг върху лицето ми; сигурно преценяваше доколко приличам външно на баща ми, за да достигне до поне някаква вътрешна моя прилика с него. След две-три секунди проучване се обърна и тръгна по стълбите към стаите. „Не бързайте — глухо казах аз, — вършете си спокойно работата…“ Тя не отговори, продължи да се изкачва; вероятно дори не ме чу. Седнах на канапето, изтощен от очната ставка. Трябваше да й предложа да си свали палтото, именно това се предлага на хората обикновено — да си свалят палтото. Едва сега осъзнах, че в стаята е ужасно студено — влажен и просмукващ студ, студ като в гробница. Не знаех как се пали котелът, нямах дори желание да опитам, баща ми беше умрял и аз трябваше отдавна да съм си тръгнал. Превключих на трета програма, точно навреме, за да хвана последния тур от Въпроси за шампион. В момента, когато Надеж от Вал Фуре съобщаваше на Жюлиен Льопер, че запазва за следващия път правото си да играе, Айша се появи на стълбата с малък сак през рамо. Изключих телевизора и бързо се приближих към нея. „Винаги съм се възхищавал на Жюлиен Льопер — казах й аз. — Дори и да не знае нищо за града или селото на състезателя, той винаги успява да каже нещо за департамента, за областта; притежава познания, поне приблизителни, относно климата му и природните му красоти. Но най-вече познава живота — състезателите са за него човешки същества, познава несгодите им, познава радостите им. Нищо от онова, от което е изградена човешката действителност на състезателите, не му е напълно чуждо или противно. Какъвто и да е състезателят, той успява да го накара да говори за професията си, за семейството си, за пристрастията си — за всичко онова, от което според него е изграден човешкият живот. Много често участниците свирят в духов оркестър или пеят в хор, занимават се с организирането на местно празненство или са се посветили на някоя благотворителна дейност. Често в залата присъстват децата им. Обикновено предаването оставя впечатлението, че хората са щастливи, така и самият ти се чувстваш по-щастлив и по-добър. Не намирате ли?“
Тя ме погледна, без да се усмихне; косите й бяха събрани на кок, лицето й бе с малко грим, дрехите й бяха по-скоро скромни — сериозно момиче. Поколеба се няколко секунди, преди да промълви с тих глас, леко дрезгав от свенливост: „Обичах баща ви.“ Не знаех какво да й отговоря; изглеждаше ми странно, но в крайна сметка възможно. Старецът вероятно е имал какво да разказва — беше ходил в Колумбия, Кения и не знам още къде, имал е възможност да наблюдава носорози с бинокъл. При всяка наша среща той се задоволяваше с това да иронизира чиновническата ми служба, сигурността, която произтичаше от нея. „Намерил си си топло местенце…“ — повтаряше, без да скрива презрението си; изобщо май с роднините е винаги доста трудничко. „Уча за медицинска сестра — продължи Айша, — но тъй като се отделих от родителите си, наложи се да чистя по къщите.“ Блъсках си главата да намеря подходящ отговор — може би трябваше да я попитам за цената на наемите в Шербург? Най-сетне се реших на едно „Е да…“, в което се опитах да вложа известно разбиране на живота. Това като че ли я задоволи и тя се запъти към вратата. Залепих лице за стъклото, за да проследя нейния фолксваген поло, който обръщаше по калния път. На трета програма даваха телевизионен филм за селото, чието действие се развиваше най-вероятно през деветнайсети век, с Чеки Карио в ролята на селскостопански труженик. Между два урока по пиано дъщерята на чифликчията — неговата роля играеше Пиер Мариел — разрешаваше по някоя волност на съблазнителния селянин. Прегръдките им се осъществяваха в един обор и в момента, когато Чеки Карио енергично смъкваше муселиновите й гащички, задрямах. Последното, което си спомням, беше кадър на малка група прасета.