— Да, нападнаха ме комарите — потвърди горчиво тя.
— Имам успокояващ крем, ако искате. Действието му е страхотно; мога да отида да ви го донеса.
— О, много мило, с удоволствие, но нека първо да си изпием кафето.
Кафето беше пълна отврат, страшно разредено, просто не ставаше за пиене; поне от тази гледна точка спазвахме американските норми. Младата двойка имаше доста кретенски вид, чак ми стана мъчно да гледам как „екологичният им рай“ се разпада под носа им; но вече предчувствах, че всичко ще ми причинява болка днес. Погледнах отново на юг. „Бирма е много красива“ — казах с половин уста, по-скоро на самия себе си. Силви най-сериозно потвърди: наистина било много красиво, и тя чувала да казват; и въпреки това тя си била забранила да посети Бирма. Просто нямало да допусне да се превърне в съучастник и чрез чуждата си валута да поддържа подобна диктатура. М-дааа, помислих си аз; валутата. „Правата на човека, това е важното!“ — възкликна тя почти отчаяно. Когато хората говорят за „права на човека“, имам винаги чувството, че употребяват израза в преносен смисъл; но в този случай не беше така, мисля, че не беше.
— Лично аз престанах да ходя в Испания след смъртта на Франко — се намеси Робер. Тоя не го бях забелязал кога е дошъл. Беше в пълна форма, с възстановени изцяло възможности да вреди. Съобщи ни, че си е легнал мъртвопиян и вследствие на това спал много добре. Като се връщал в бунгалото си, на няколко пъти щял да падне в реката; в крайна сметка това не се случило. — Ин ша Алла54 — заключи той със звучен глас.
След това жалко подобие на закуска Силви ме придружи до стаята ми. По пътя срещнахме Жозиан. Тя беше мрачна, затворена и дори не ни удостои с поглед; тя също бе далеч от опрощението. Бях разбрал, че в цивилния живот, както казваше шеговито Рьоне, е учителка по литература; това никак не ме учуди. Беше типична мръсница, от онези, които ме накараха да се откажа да следвам литература, преди доста години.
Дадох на Силви тубата успокояващ крем. „Ще ви я върна веднага“ — каза тя. — „Задръжте я, вероятно вече няма да има комари; мисля, че не обичат морското крайбрежие.“ Тя ми благодари, тръгна към вратата, поколеба се, обърна се: „И все пак не вярвам да одобрявате сексуалната експлоатация на деца!…“ — възкликна с ужас. Очаквах нещо от този род; поклатих глава и отвърнах с отегчение: „В Тайланд няма много детска проституция. Не повече, отколкото в Европа според мен.“ Тя вдигна глава, никак не беше сигурна, и излезе. Всъщност притежавах по-изчерпателна информация, благодарение на една любопитна книжка със заглавие „The White Book“55, която си бях купил по време на първото пътешествие. Беше публикувана, без име на автор и издател, от някаква асоциация — „Разследване 2000“. Под прикритието на разобличаване на сексуалния туризъм се даваха всички адреси, страна по страна — всяка информационна глава започваше с кратък абзац, който горещо призоваваше към уважение на Божиите закони и към връщане на смъртната присъда за сексуалните престъпници. По отношение на педофилията „The White Book“ беше категорична — изрично препоръчваше да се избягва Тайланд, който не представлявал интерес от тази гледна точка и никога не е представлявал. Филипините били за предпочитане, а най-вече — Камбоджа; пътешествието криело опасности, но си струвало.
Разцветът на кхмерското царство е през XII век — епохата на построяването на Ангкор Ват. След това малко или повече настъпва разсипията; главният враг на Тайланд стават бирманите. През 1351 година цар Раматибоди I основава град Аютхая. През 1402-а неговият син Раматибоди II завладява западащата империя на Ангкор. Следващите трийсет и шест владетели на Аютхая строят будистки храмове и дворци, с което се запомня царуването им. През XVI и XVII век, според описанията на френски и португалски пътешественици, това е най-красивият град в Азия. Войните с бирманите продължават и Аютхая пада през 1767 година след петнайсетмесечна обсада. Бирманите ограбват града, стопяват златото на статуите и оставят след себе си само развалини.
Сега вече беше спокойно, лек бриз навяваше прах между храмовете. От цар Раматибоди не бе останало нищо освен няколкото реда в гида „Мишлен“. Образът на Буда обаче имаше все още силно присъствие и бе запазил цялото си значение. Бирманите бяха изселили тайландските майстори, за да построят същите храмове няколко стотици километра по-надалеч. Волята за власт съществува и се проявява под формата на история; сама по себе си тя е напълно непроизводителна. Усмивката на Буда продължаваше да витае над руините. Беше три часът следобед. Според гида „Мишлен“ би трябвало да предвидим три дни за пълна обиколка и ден за една бърза. В действителност разполагахме с три часа; подходящ момент за изваждане на видеокамерите. Представих си Шатобриан в Колизея с видеокамера „Панасоник“, пушейки цигари — по-скоро „Бенсън“, отколкото „Голоаз Лежер“. Изправен пред една толкова радикална религия, позициите му щяха да са несъмнено леко различни; щеше да изпитва по-малко възхищение към Наполеон. Бях убеден, че един негов „Геният на будизма“ би бил великолепен.