Выбрать главу

Събудих се от болка и от студ; сигурно съм заспал в неудобно положение, шийните ми прешлени бяха напълно обездвижени. Закашлях се силно, докато ставах, и дъхът ми изпълни с пара мразовития въздух в помещението. Странно, но телевизията показваше „Всичко за риболова“, предаване на първи канал; значи съм се събудил или поне съм бил дотолкова в съзнание, че да управлявам дистанционното; нямах никакъв спомен за това. Нощното предаване беше посветено на сомовете, огромни риби без люспи, срещани все по-често във френските реки вследствие на затоплянето на климата, които особено обичали водите около атомните централи. Репортажът се стремеше да развенчае някои митове — възрастните сомове действително достигали размери до три-четири метра, в Дрома имало дори сведения за екземпляри, които надминавали пет метра; във всичко това нямало нищо невероятно. За това пък било напълно невъзможно да се твърди, че тези риби имат поведение на месоядни или че нападат къпещите се. Вкоренилите се в народа предразсъдъци по отношение на сомовете се прехвърляли някакси и върху онези, които се посвещавали на техния улов; малката общност от рибари на сомове била зле приета от по-голямото семейство на рибарите. Това ги карало да страдат и сега те бяха пожелали да се възползват от предаването, за да променят отрицателната представа за себе си. Явно не можели да се позоват на гастрономически основания — месото на сома решително не ставало за ядене. Но затова пък риболовът му бил прекрасен, интелигентен и едновременно спортен, възможна била аналогия с този на щуката и заслужавал несъмнено повече привърженици. Направих няколко крачки в стаята, без да успея да се загрея; не понасях мисълта да си легна в кревата на баща ми. Накрая се качих, за да взема възглавници и завивки, настаних се криво-ляво на канапето. Изгасих веднага след надписите на „Демистифицираният сом“. Нощта беше непроницаема; тишината също.

2

Всичко има край, нощта също. От вцепенението, в което бях изпаднал като гущер, ме изтръгна гласът — ясен и звучен — на капитан Шомон. Извиняваше се, нямал време да мине снощи. Предложих му кафе. Докато водата се загряваше, той намести подвижния си компютър върху кухненската маса, включи принтера. Така щял да ми даде да препрочета и да подпиша показанията си още сега; измърморих нещо в одобрение. Жандармерията, твърде погълната от административни задачи, страдаше от това, че не може да се посвети на истинската си мисия — разследването; нещо, което бях успял да заключа от различните телевизионни предавания. Тук той вече горещо се съгласи. Ето разпит, който тръгвал на добра основа, в атмосфера на взаимно доверие. „Windows“ се включи с тихичко весело избръмчаване.

Смъртта на баща ми беше настъпила вечерта или през нощта на 14 ноември. Този ден бях на работа; на работа бях и на 15-и. Естествено, могло е и да се кача на колата, да убия баща си и да измина пътя на отиване и на връщане през нощта. Какво съм правил вечерта или през нощта на 14 ноември? Доколкото ми беше известно — нищо; нищо особено. Във всеки случай нямах никакъв спомен; но пък ставало все пак дума за по-малко от седмица. Нямах нито редовна сексуална партньорка, нито близък приятел; при тези обстоятелства как да си спомня? — дните минават и това е всичко. Хвърлих поглед, изпълнен със съжаление, към капитан Шомон; исках да му помогна или поне да го насоча към някаква диря в разследването. „Ще видя в тефтера си…“ — казах. Не очаквах нищо от тази инициатива; странно, все пак на датата 14-и имаше номер на подвижен телефон, а под него име: Корали. Коя Корали? Тефтерът ми беше пълен с какво ли не.

— Мозъкът ми е като решето… — казах с безнадеждна усмивка. — Но май бях на откриване на изложба.

— Откриване на изложба? — чакаше той търпеливо с пръсти няколко сантиметра над клавиатурата.

— Работя в Министерството на културата. Подготвям проекти за финансиране на изложби, понякога и на представления.

— На представления?

— Представления… съвременен балет… — чувствах се окончателно сринат, обзет от срам.

— С една дума, вие работите в областта на културата.

— Точно така… Може и тъй да се нарече.

Гледаше ме със симпатия, примесена със сериозност. Знаеше за съществуването на културен сектор, смътно знаеше, но знаеше наистина. С тази професия сигурно му се беше случвало да среща най-различни хора; никоя социална среда не му бе напълно непозната. Жандармерията — това е вид хуманизъм.

Останалата част от разговора протече почти нормално; бях гледал социални телевизионни филми, бях подготвен за този вид диалог. Да съм чувал баща ми да има врагове? Не, но не бях чувал и за приятели, честно казано. Във всеки случай баща ми не беше достатъчно значителен, за да има врагове. Кой би могъл да се възползва от смъртта му? Е добре, аз. Кога е било последното ми посещение? Вероятно през август. В службата няма много работа през август, но колегите ми са принудени да излязат в отпуска заради децата си. Аз оставам в Париж, играя пасианс на компютъра и си взимам дълъг уикенд около 15-и; тогава посещавам баща си. Имал ли съм всъщност добри отношения с баща си? Да и не. По-скоро не, но го посещавах веднъж или два пъти в годината, което не е чак толкова лошо.