Той повдигна рамене. Усещах, че показанията ми са към своя край; искаше ми се да му кажа повече. Изпитвах ирационална симпатия към капитан Шомон, ненормална. Вече зареждаше принтера си. „Баща ми беше много спортен тип! — казах рязко. Той ме стрелна изпитателно с очи. — Не знам… — продължих, като отчаяно разперих ръце, — просто исках да кажа, че спортуваше много.“ С жест на раздразнение той включи принтера.
След като подписах показанията си, изпроводих капитан Шомон до вратата. „Съзнавам, че съм ви разочаровал като свидетел“ — казах му аз. „Всички свидетели ни разочароват…“ — отвърна той. Известно време размишлявах върху този афоризъм. Пред нас се простираше безкрайната скука на полята. Капитан Шомон се качи на своето Пежо 305, щял да ме държи в течение за напредъка на следствието. В държавната служба при смърт на роднина по съребрена линия имаш право на три дни отпуска. Имах възможността да се помотая, да си купя от местните камамбери; но поех веднага по автострадата за Париж.
Прекарах последния ден от отпуската си в различни туристически агенции. Обичах туристическите каталози, тяхната абстрактност, начина им да свеждат местата по света до една ограничена поредица от възможни радости и тарифи; особено ценях системата от звездички, с която се посочваше степента на щастие, на която човек имаше право да се надява. Не бях щастлив, но ценях щастието и продължавах да се стремя към него. Според модела Маршал купувачът е рационален индивид, който иска да получи максимум удовлетворение в съответствие с цената; моделът Верблен пък анализира влиянието на групата върху процеса на купуване (в зависимост от това дали индивидът се отъждествява, или се разграничава от нея). Моделът Коупланд показва, че процесът на купуване е различен в зависимост от категорията на продукта/услугата (обикновена покупка, планирана покупка, специална покупка); моделът Бодреяр-Бекер пък счита, че да консумираш, означава също и да произвеждаш знаци. Аз лично се чувствах най-близо до модела на Маршал.
Когато се върнах на работа, заявих на Мари-Жан, че имам нужда от почивка. Мари-Жан е моята колежка; заедно с нея подготвяме проектите за изложби, заедно с нея работим за съвременната култура. Тя е жена на трийсет и пет години, с руси прави коси, с много светлосини очи; не знам нищо за интимния й живот. В йерархията заема място малко над моето, но предпочита да не го показва, в службата държи да набляга върху работата в екип. Всеки път, когато приемаме някоя наистина важна личност — представител на Дирекцията за изобразителни изкуства или член на кабинета на министъра — тя изтъква понятието екип. „А ето и най-важния човек в отдела! — възкликва тя, нахлувайки в кабинета ми, — този, който жонглира със счетоводните отчети и цифрите… Без него съм наистина загубена!“ След което се разсмива; важните посетители също се смеят или най-малкото се усмихват щастливо. Аз също се усмихвам, доколкото мога. Опитвам се да си се представя като жонгльор; всъщност владеенето на простите аритметични действия ми е напълно достатъчно. Макар на практика Мари-Жан да не прави нищо, работата й е действително най-сложната — трябва да следи теченията, мрежите, тенденциите; веднъж поела културна отговорност, тя може всеки миг да бъде обвинена в закостенялост, дори в мракобесничество; това е опасност, от която тя трябва да предпазва себе си и същевременно да предпазва институцията. Тя е в непрекъсната връзка с художниците, с галеристите, с издателите на списания, за мен напълно неизвестни; тези телефонни разговори й доставят голямо удоволствие, защото страстта й към съвременното изкуство е истинска. Лично аз нямам нищо против — не съм нито защитник на занаята, нито борец за връщане към традициите в живописта, проявявам сдържаността, която подхожда на началника на счетоводството. Естетическите и политическите въпроси не са от моята компетентност; не е моя работа да измислям или да одобрявам нови подходи и нови отношения към света; отказах се от това още когато раменете ми започнаха да се отпускат и лицето ми да става все по-тъжно. Присъствал съм на много изложби и на техните откривания, на представления, станали забележителни. Заключението ми днес е недвусмислено — изкуството не е в състояние да промени живота. Поне не моя.