Бях съобщил на Мари-Жан за траура си; тя ме прие със съчувствие и сложи ръка върху рамото ми. Молбата ми за отпуска й се стори съвсем естествена. „Нужно ти е да си направиш равносметка, Мишел — разсъди тя, — да намериш себе си.“ Опитах се да си представя как ще стане това, реших, че несъмнено има право. „Сесилия ще поеме временно текущите предварителни проекти, ще говоря с нея.“ За какво точно намекваше и коя беше Сесилия? Огледах се, видях един проект за афиш и си спомних. Сесилия беше дебело червенокосо момиче, което непрекъснато ядеше Кадбъри3 и беше постъпило в отдела преди два месеца — една от онези с временните договори или с договорите, целящи социалното приобщаване на младите, тоест доста незначителна фигура. Всъщност точно преди смъртта на баща ми работех върху проектобюджета на изложбата „Горе ръцете, хъшлаци!“, която трябваше да се открие през януари в Бур-ла-Рен. Ставаше дума за фотографии на полицейски насилия, заснети с телеобектив в Ивелин; не беше обаче документална работа, а по-скоро процес на театрализиране на пространството, съпътстван от препратки към различни полицейски сериали, разиграващи се в Los Angeles Police Department4. Художникът бе предпочел подхода fun5 пред онова, което би се очаквало от едно социално изобличение. С една дума, интересен проект, нито много скъп, нито много сложен; дори и тъпачка като Сесилия би могла да даде завършен вид на проектобюджета.
Обикновено се отбивах на връщане от работа в някое пийп шоу. Струваше ми петдесет франка, понякога седемдесет, когато еякулацията се забавяше. Гледката на катеричките в движение изплакваше мозъка ми. Противоречивите тенденции във видеофилмите за съвременно изкуство, равновесието между реставрацията на паметници на културата и подкрепата на живото творчество… всичко това бързо се изпаряваше пред лесната магия на катеричките в движение. Прилежно изпразвах тестикулите си. По същото това време Сесилия се тъпчеше с шоколадени сладкиши в близката до министерството сладкарница; основанията ни бяха почти едни и същи.
Рядко наемах самостоятелно отделение за петстотин франка; това ставаше, когато хуят ми беше зле, когато ми изглеждаше като малък взискателен придатък, безполезен, вмирисан на сирене; тогава изпитвах нужда някое момиче да го вземе в ръцете си, да се прехласва, макар и престорено, пред мощта на члена ми и богатството на семето му. Та както и да е, прибрах се преди седем и половина. Започнах с „Въпроси за шампион“, чийто запис бях програмирал на видеото си, после продължих с националните новини. Кризата около „лудата крава“ не ме интересуваше, хранех се предимно с пюре със сирене Муслин. Вечерта продължаваше. Не бях нещастен, имах сто двайсет и осем канала. Към два часа сутринта приключих с турски музикални комедии.
Така изминаха няколко дни, относително спокойни, преди капитан Шомон да ми се обади отново. Нещата били много напреднали, открили предполагаемия убиец, било дори повече от предположение, всъщност човекът признал. Щели да организират възпроизвеждане след два дни, бих ли желал да присъствам? „О, да — казах, — да.“
Мари-Жан ме поздрави за това смело решение. Говори ми за активния период на траур, за енигмата на родството; използваше социално приемливи думи, почерпени от един доста ограничен списък, но това нямаше особено значение — усещах, че храни топли чувства към мен, това беше изненадващо и беше добре. У жените поне има топли чувства, казах си, качвайки се на влака за Шербург; дори и в работата си те са склонни да създават топли отношения, трудно им е да действат в свят, изцяло лишен от топли отношения, в подобна атмосфера не могат да се осъществят. Страдат от тази слабост, рубриките „Психо“ на „Мари-Клер“6 им го напомнят с постоянство — по-добре би било да поставят ясна граница между професионалното и емоционалното; но не успяват, което рубриките „Истински случки“ на „Мари-Клер“ доказват със същото постоянство. Някъде около Руан се замислих отново върху подробностите на случая. Голямото разкритие на капитан Шомон е, че Айша е имала „интимни връзки“ с баща ми. Колко често и до каква степен? Не е могъл да разбере, пък и това се оказало без значение за напредъка на следствието. Един от братята на Айша признал доста бързо, че идвал „да иска обяснение“ от стария човек, че разговорът се разгорещил и че го оставил като мъртъв върху бетонния под на котелното.