Платинената карта

Фридрих Незнански Платинената карта Маршът на Турецки #70

Глава първа Тайнствената смърт

1.

„Москва, Москва… Колко бързо се променя! Само преди няколко години тук нямаше толкова красиви сгради. По-рано на мястото на тази лъскава банка стърчеше стара къща с овехтяла фасада. Разбира се, нямаше да е зле, ако къщицата я бяха реставрирали, но на едно общество, което гледа само напред и се срамува от миналото си, не му е притрябвало да се занимава със стари вещи и още по-стари постройки. За повечето хора това не са нищо повече от развалини, които се пречкат в краката ти и час по-скоро трябва да бъдат разкарани някъде надалеч от погледа… Времето лети, градовете се подмладяват, а ние, хората, стареем…! Странно нещо.“

Солидният възрастен господин с елегантен тъмносин костюм свали тонирания прозорец на черния като гарваново крило мерцедес, надникна навън и се смръщи под яркото слънце.

— What a good day — тихо проговори той и се усмихна.

Денят наистина бе слънчев, общо взето, доста нехарактерно за Русия. Американският милиардер Лайъм Плат (точно това бе името на елегантния господин с тъмносиния костюм) не идваше за пръв път в Москва и тя обикновено го посрещаше неприветливо — с дъждове и студ. Днес обаче времето бе такова, сякаш мистър Плат беше не в Москва, а някъде на френската Ривиера.

— Прекрасен ден, Ник — рече Плат на английски, обръщайки се към преводача си Никита, човек на средна възраст със замислено мрачно лице. — В Русия това се случва рядко, нали?

— Защо не… — Никита също погледна през стъклото, но като че ли слънцето не го впечатли особено. Вместо да подкрепи радостния тон на Плат, той само небрежно сви рамене: — Русия не е Аляска, мистър Плат. Понякога нашето лято е доста горещо.

Плат се намръщи — магнатът не обичаше да му противоречат дори и за дреболии, но след това си спомни, че богатите трябва да се отнасят към бедняците снизходително, и отново се усмихна.

— Вие непрекъснато спорите с мен, Ник. Докато в същото време аз не по-зле от вас познавам климата на Русия. Или поне на Москва. Все пак не идвам тук за пръв път.

Ник помръдна ъгълчетата на устните си, опитвайки се да се усмихне дружелюбно, но не постигна особен успех.

— Знам, господин Плат. Последния път пак аз ви бях преводач.

Плат се вгледа в смръщеното лице на преводача и попита недоволно:

— Кажете ми, Ник, защо винаги сте толкова мрачен? Лицето ви е бледо въпреки жегата. Да не би нещо да ви боли?

— Не, мистър Плат, нямам здравословни проблеми.

Плат кимна разбиращо.

— Може би нещо в личния ви живот?

Преводачът завъртя глава.

— Не, мистър Плат. Имам добра жена и две дъщери.

— О! За един мъж е голямо щастие да притежава голямо и задружно семейство. Засега още не сте го разбрали, но когато доживеете до моите години, сам ще се убедите, че най-важното нещо на този свят е семейството.

— Знам — каза Никита и въздъхна.

— Приятелю мой… — Лайъм Плат обичаше да се обръща към другите, наричайки ги „my friend“ — той беше убеден, че думите, добри или лоши, притежават енергиен заряд и могат да се превръщат в реалност и ако всички се наричаха един друг „приятелю мой“, то по света отдавна щеше да цари мир и порядък — Приятелю мой — меко изрече Плат, — кажете ми какво толкова ви тревожи? Защо гледате толкова мрачно на света?

Преводачът Никита се намръщи. Върху бледото му лице пролича борбата между студения разум и горещите чувства. След няколко секунди чувствата победиха и той чистосърдечно си призна:

— Абе не ми разрешават банков кредит скапаняците.

— Думата „скапаняци“ беше изречена на руски и Плат не я разбра. — Четвърта година живеем под наем — продължаваше Никита. — Реших да купя жилището на изплащане, но парите не ми стигнаха. Исках да взема кредит от банката, а те ми казват: „Имате прекалено малък доход и при това сте единственият член на семейството, който работи. Другите са на ваша издръжка.“

— И какво, нима ви отказаха? — учуди се Плат.

Никита страдалчески въздъхна и кимна.

— Отказаха ми. Сега изобщо не знам какво ще правя.

— Хм… — замисли се Плат. — Знаете ли, това е… Дявол знае какво е това! — тихо изруга той.

— Напълно съм съгласен с вас — кимна Никита. — За съжаление ония от кредитния отдел на скапаната банка не мислят така.