— Разправии на битово ниво.
Меркулов се засмя.
— Какво имаш предвид? Мислиш ли, че Марат Соколов е имал причини за лична неприязън?
— Кой знае — опитвайки се да имитира шефа си, отвърна Александър Борисович. — Може би при предишното си гостуване мистър Плат е напсувал фирменото блюдо на ресторанта. А може би е свалял жената на Соколов.
— Или е отровил любимото му куче — добави Меркулов. — Защо не, провери и това. Милиардерите непрекъснато и навсякъде отравят чужди кучета. И веднага щом приключат с нещо такова, се захващат със съпругите.
— Стига бе! — шеговито възкликна Турецки.
— Ама разбира се!
Турецки направи сериозна физиономия и рече:
— В такъв случай ще възприема версията с кученцето като фундаментална.
По пътя за вкъщи Турецки реши да се отбие в цветарския магазин.
Той избираше цветята дълго и придирчиво. Някои имаха увехнали листенца. Други бяха с прекалено къси стъбла. На трети Александър Борисович не хареса цвета, на четвъртите — аромата. Накрая измъчената продавачка попита:
— По какъв повод ви трябват? За рожден ден или за банкет?
— Нито едно от двете — отвърна Турецки.
— Без повод?
Турецки се усмихна и кимна.
— Без повод.
— А за кого? За приятелка или за съпруга?
— За любимата ми жена — отвърна Турецки.
Продавачката се усмихна.
— Вероятно искате да се сдобрите?
— Защо решихте така? — Александър Борисович бе впечатлен от проницателността на продавачката.
— Като че ли това е единственият случай, в който мъжете стават толкова старателни. Обикновено купуват каквото им падне. Мислят си, че главното е да поднесат цветя без значение какви са.
— За мен има значение — каза Турецки.
— Хм… — Продавачката замислено огледа съдовете с цветя. — Във вашия случай е по-добре да избягвате агресивно ярките багри. Като че ли най-подходящи ще са ето тези рози. Те имат много нежен, психологически неутрален цвят. — Тя посочи букета от големи, цикламенобели рози и добави: — Ако моят мъж ми подари такъв букет, бих му простила греховете за пет години напред!
Турецки се усмихна и каза:
— Опаковайте ми ги.
Той спря на входа на магазина и пое с пълна гръд вечерния въздух на улицата. Ако Турецки бе малко по-внимателен и ако големият ароматен букет от рози не заслоняваше полезрението му, той, разбира се, щеше да обърне внимание на ниския пъргав младеж с черно яке, който, минавайки покрай следователя, за секунда се засуети, преструвайки се, че разглежда табелката с работното време на магазина. Но Александър Борисович бе твърде вглъбен в собствените си мисли, за да обръща внимание на подобни дреболии. А трябваше.
Вкъщи Турецки бе посрещнат от неочаквана неприятност. Още на влизане той усети, че нещо не е наред. Но понеже беше професионален детектив, както се полага, преди да си направи някакви изводи, той провери старателно всичко. Надникна в кухнята, в хола, в спалнята, в стаята на дъщеря си… Ирина я нямаше никъде.
Уморено се отпусна на фотьойла и подпря брадичката си с юмрук. Няколко минути Турецки поседя мълчаливо, размишлявайки къде би могла да бъде жена му. Не му хрумваше нищо разумно. Тогава вдигна телефона и набра мобилния на жена си. Първи сигнал… втори… трети… Жена му благоволи да се обади едва след четвъртия.
— Ало.
Гласът на Ирина бе весел и както на Турецки му се стори, не особено трезвен.
— Ира, къде си? — смаяно попита той.
— А, Сашка… Правим си тука малко купонче. Ще се върна след час-два. Не ме чакай. Яденето е в хладилника, вчерашното. Стопли си го и яж…
— Я чакай. Какво значи това — ще се върна след час-два? Какъв е тоя купон? Ти въобще имаш ли представа колко е часът?
— Около осем?
— Девет без малко!
— Е, и какво? Вече съм голямо момиче и знам как да се прибера. — В слушалката се дочу нечий жизнерадостен смях. — Добре, миличък, извинявай, тук ме карат да вдигам тост. Ще ти се обадя по-късно, става ли?
— Ира, почакай, аз…
Ирина не отговори.
— Готино филмче — избухна Турецки и също затвори телефона.
След това, колкото и да се опитваше, не успя да се свърже с жена си. Ирина бе изключила телефона.
Тя се върна почти в полунощ. Александър Борисович вече бе задрямал на фотьойла с вестник в ръка. Очилата се бяха плъзнали на края на носа му, устата му бе полуотворена и от нея се разнасяше тихо, но доста внушително хъркане.