— Какво си се сврял в тъмното? — игриво попита Ирина, светвайки полилея.
Турецки стреснато отвори очи. Намести очилата си, приглади с длан коса и погледна строго жена си. След това хвърли поглед към часовника и лицето му се вкамени.
— Тъй, тъй, тъй… — заплашително изрече Александър Борисович. — И къде скитосваме до полунощ, уважаема Ирина Хенриховна?
— Вие може би скитосвате, Александър Борисович, но аз просто културно прекарвам времето си в компанията на близки хора.
— Близки значи — иронично уточни Турецки.
Ирина кимна.
— Точно така.
Александър Борисович саркастично се усмихна.
— А не можа ли да се обадиш и да ме предупредиш? Между другото, аз вече се безпокоях. Място не можех да си намеря.
— Турецки, не преувеличавай! Намерил си мястото си, при това възможно най-удобното. Даже си заспал на него. И изобщо, скъпи, хайде не се прави на примерен съпруг, става ли?
— Какво значи да се правя? — навъси се Турецки.
— Ами това, че на мен ми омръзна да седя всяка вечер вкъщи в горда самота и да очаквам кога моят велможа ще благоволи да се върне от работа.
Турецки нетърпеливо се намръщи.
— Старата песен.
— Може и да е стара, но в нея се пее за главното. Общо взето, мили мой, взех решение: отсега нататък приключвам с живота на отшелница. Ще отивам навсякъде, където ме повикат: при приятелки, при колеги, на купони — навсякъде! Оттук нататък ние с тебе сме равноправни.
— Глупости! За какви права говориш, по дяволите? Като че ли аз всяка вечер се шляя по купони с приятели!
— Това вече няма значение — отряза Ирина. — Всеки от нас отдавна има свой собствен живот. Нека не си правим илюзии. — Ирина притисна длани до челото си и уморено произнесе: — Господи, колко съм скапана. Боли ме главата и искам да спя.
Александър Борисович погледна побледнялото лице на жена си и реши да й спести подготвената гневна тирада.
— Виждам, че в момента не си в състояние да мислиш трезво — сърдито каза той. След това стана, приближи се до жена си и обгърна раменете й. — Хайде да те сложим да спиш… гуляйджийко. Но ти обещавам, че утре този разговор ще продължи.
Последната реплика прозвуча като заплаха, но в отговор Ирина Хенриховна само немощно се усмихна.
Глава трета
Смъртоносният риболов
1.
Лекото вълнение, набръчкващо спокойната повърхност на големия язовир, пречеше на Иван Петрович Кожухин да наблюдава съсредоточено плувките. Когато дъждът започваше да ръси, за известно време вълнението утихваше и в душата на Иван Петрович пламваше надеждата, но веднага след като дъждът спираше, вятърът се разбесняваше с нова сила.
След един подобен порив Иван Петрович въздъхна, погледна към клатушкащите се клони на дърветата и навъси черните си цигански вежди.
— При такъв вятър риболовът изобщо отпада — промърмори той.
В бялата пластмасова кофичка, изправена до самата вода, припляскваха три малки караса — целият му улов за два часа.
— Провали ми се неделята — отново се оплака Кожухин. — Скапаните синоптици, да пукнат дано!
Някъде зад гърба на Иван Петрович се дочу тихо покашляне. Кожухин се извърна. По разкаляната от дъжда пътечка към него се приближаваше млад мъж с черно яке и вдигната качулка. След като стигна до Иван Петрович, той се спря и весело попита:
— Какво, татенце, не кълве ли?
— Кълве — мрачно отвърна Кожухин. Той не можеше да търпи неканени гости — нито вкъщи, нито сред природата.
„От вас живот няма, уроди такива“ — помисли си Иван Петрович и отново се загледа в плувките. Обаче младежът не бързаше да си тръгва. Зад гърба на Кожухин щракна запалка, а след това го обгърна вонящ тютюнев дим, от който на Иван Петрович му прилошаваше.
„Тоя докога ще се мотае тук?“ — гневно си помисли Кожухин. Изчаквайки още минута, не издържа и се извърна към неканения гост:
— Слушай, момче, да беше престанал да ми светиш, а?
Лицето на младежа не се виждаше заради ниско нахлупената качулка, но по всичко личеше, че той се присмива.
— Иначе какво?
— Ами нищо — отвърна злобно Иван Петрович. — Нервираш ме, не разбра ли?
Лицето на Иван Петрович бе зачервено от гняв. Обаче това въобще не изплаши младока.