— Александър Борисович, нали ще ми се обадиш, когато хванеш Флин?
Турецки се закле да позвъни и Денис си тръгна дълбоко недоволен от себе си, от Турецки, а и от Ирина Хенриховна, която му попречи да наложи своята линия.
4.
За Турецки следващият ден започна с две новини, едната от които криво-ляво поносима, но втората бе особено неприятна. Тя беше следната: в Москва бе пристигнал френският дивизионен комисар, но нямаше кого да арестуват в негово присъствие — Дейвид Флин бе изчезнал. Яко дим. Вечерта мошеникът се прибрал в една от наетите квартири — на „Голяма Грузинска“, а на сутринта, нахлувайки в жилището, оперативниците намериха празна стая и старателно оправено легло.
Апартаментът беше празен. При това англичанинът не бе оставил никакви следи от присъствието си в него.
Нито компютри, нито мръсни чаши, дори и в кофата нямаше боклук.
Докато претърсваха входа, милиционерите откриха зад радиаторите черна перука и очила със златна рамка и едва тогава един от оперативниците се сети, че един час след като Флин влязъл във входа, оттам излязъл висок младеж със спортно яке, с буйна рижа коса и голям спортен сак в ръката. Зад ъгъла младежът бил задържан за проверка на документите. Те били напълно в ред.
— Говореше ли руски? — попита старшият на екипа оперативния, който бе проверявал рижия.
— Както ние с вас, другарю майор — отговори той.
— Мда… — замисли се майорът, след което мрачно констатира: — Флин е изпратил някой, който да го подмени. И ние се хванахме. Поне спомняш ли си името му?
Оперативният потиснато поклати глава.
— Не мога да си спомня точно, другарю майор. Нещо като Петров или Петруев, или Петрунин. Беше нещо близко до Петър. Тия дни спирахме доста хора.
Милиционерите бяха разстроени, майорът — сърдит. Присъстващият дивизионен комисар, мосю Леже, след като изслуша превода на казаното от майора, мрачно се навъси и изгледа нашенските оперативници с такова нескрито негодуване, че те по неволя сведоха очи.
Вера Акишина излезе от вратите на университета и замря от учудване. От пейката насреща се надигна Дейвид. Изглеждаше доста странно: кафяво, леко протрито кожено яке, намазана с гел коса, причесана назад, къса тъмна брадичка. На ухото на Флин се поклащаше обица, а очите му, дотогава тъмнокафяви, сега бяха яркосини — като две незабравки.
— Здравей, Вера — каза Дейвид на руски, но със силен английски акцент.
— Здравей, Дейвид — отвърна Вера, между другото съвсем не приветливо. — Какво е станало с теб? Защо си такъв… странен?
Дейвид се усмихна и сви рамене.
— Извини ме, не те разбрах.
Вера си спомни, че Дейвид не знае руски, и му повтори същото на английски.
— А, това ли било… — каза той с привичната си безгрижна усмивка. — Просто смених имиджа. Нищо особено, сега мнозина го правят. Можем ли да поговорим някъде?
— Да, разбира се. Да отидем в градинката. Макар че днес е доста хладно.
— Нищо, няма да ти отнема много време — увери англичанинът Вера.
Отидоха в градинката.
От деня на последната им среща дърветата бяха доста оголели и градинката, полята от неотдавнашния дъжд, изглеждаше влажно неприветлива. Пейките бяха мокри, затова им се наложи да говорят прави.
— Аз заминавам — каза Флин, държейки Вера за ръката, търсейки погледа й.
— Прибираш се вкъщи? — попита Вера.
Дейвид кимна.
— Да.
Известно време Вера не каза нищо, след това изрече:
— Знаеш ли, че милицията те търси?
— Знам, мъничката ми — отвърна Дейвид, разглеждайки с любов лицето на Вера. — Ти ми ги прати, нали?
Вера не направи опит да го скрива и кимна утвърдително. Лицето на Дейвид не се промени, то продължаваше да бъде открито, мило и дружелюбно.
— Не трябваше да го правиш, Вера — каза Дейвид. — Всъщност не те обвинявам. Не си имала друг изход. А и нищо страшно не се е случило. Сега имам друга външност и други документи. Дойдох при теб, за да поговорим за нещо друго.
— Така ли? — Вера погледна пръстите на Флин, стиснали китката й. След това премести поглед върху новото лице на Дейвид. Това лице й се стори смешно и тя не сдържа усмивката си. — За какво става дума?
— За двама ни — каза Дейвид. — Не бях ти казвал преди, но аз… — Той се смути. — Направих нов паспорт не само за себе си, но и за теб. — Дейвид извади от джоба си документа и го подаде на Вера. — Ето, погледни.