Вера взе паспорта и го разтвори. На снимката бе нейното собствено лице. В графата „Фамилия, име, бащино име“ вдясно от снимката пишеше: „Елена Сергеевна Иванова“.
Вера затвори паспорта и погледна Дейвид.
— Това пък защо? — попита тя неразбиращо.
— Как защо? — Дейвид объркано се усмихна. — Искам да дойдеш с мен. Заедно с мене, разбираш ли? Искам никога повече да не се разделяме. Вера, малката ми, ние ще сме добре заедно! Ние си приличаме с теб, Вера!
Вера безмълвно поклати глава.
— Не, Дейвид. Няма да тръгна с теб.
— Но защо?
— Не те обичам и ти го знаеш.
— И какво от това? Ако сега не ме обичаш, ще ме обикнеш после! — Дейвид я прегърна през раменете. — Хлапе, помисли си: какво можеш да правиш в тази страна? С твоя талант би могла да преобърнеш планини! И аз ще ти помогна. Вера, ние заедно сме непобедими. Повярвай, мъничката ми, знам какво говоря. Ще имаме всичко, което поискаме. Трябват ти брилянти? Ще имаш брилянтите! Искаш коли и самолети — ще ги имаш! Ще имаш всичко, абсолютно всичко!
— Но аз не искам нищо подобно — равнодушно отговори Вера. — И без това имам всичко, което ми трябва. Не мога да изоставя майка ми, нито баща ми и брат ми. Искам всичко да си остане както е.
Известно време Дейвид внимателно се вглеждаше в очите й. Вера спокойно издържа погледа му. Тя не чувстваше нищо спрямо Дейвид, за нея той бе празно място, точно колкото Стас Тоцки или който и да било друг мъж. Тя отдавна бе разбрала, че е неспособна да обича и се беше примирила с това.
Внезапно устните на Дейвид потрепераха. Очите му се разшириха и се обвиха във влажна пелена. Изразът им и техният блясък предизвикаха отвращението на Вера.
— Не можеш да ми откажеш това — каза Дейвид с някакъв странно глух глас. — Не можеш, чуваш ли? Ти си всичко, което имам. Плюя на парите, плюя на всичко. Или си тръгваме заедно оттука, или…
— Или какво?
— Или аз няма да замина никъде — каза Дейвид.
Внезапно подухна вятър и дългата светла коса на Вера се изви нагоре — превърна се в нещо като облак или корабно платно. Вера я прибра с ръка и като че ли в продължение на небрежния си жест сви рамене.
— Твоя работа, Дейвид. Ако искаш — остани в Москва, ако искаш — заминавай. Все едно ми е.
— Ти не ме разбра — с гробищен хлад в гласа си каза Дейвид. Той пъхна ръка в джоба си и повтори: — Ти изобщо нищо не разбираш.
— Извини ме, Дейвид, но трябва да се прибирам. — Вера се извърна, за да си тръгне, но Дейвид я стисна за ръката и със сила я обърна към себе си.
Вера изкрещя.
— Никъде няма да ходиш — злобно изрече Дейвид. — На този свят още не се е появил човекът, който ще ми противоречи!
— Дори Плат? — без какъвто и да било присмех попита Вера.
Дейвид се озъби с дяволска усмивка.
— Той посмя — присмехулно процеди Дейвид. — За което си плати. Нали не искаш да постъпя с теб както с него?
Поредният порив на вятъра разроши косата на Вера, но тя не я приглади. Стоеше изправена и гледаше Дейвид, насилвайки се да разбере какво всъщност иска той, какво иска от нея тоя странен, налудничаво изглеждащ човек.
Зад гърба на Дейвид изпращя клонка. Той светкавично се извърна и придърпа Вера, предпазвайки се с тялото й от възможния нападател. Черното дуло на пистолета се вряза в слепоочието на момичето.
— Stop! — яростно изрева Дейвид, опрял оръжието до главата на Вера.
Денис Грязнов се измъкна иззад дървото и замря неподвижно.
— Who are you?
— Казвам се Денис Грязнов — отвърна Денис на английски. — Аз съм детектив. Не правете глупости, Дейвид, хвърлете оръжието!
Флин се засмя.
— Дотолкова ли сте самоуверен? — насмешливо попита той. — А ако й продупча главата? Едва ли за това ще ви похвалят!
— Няма да го направите — твърдо каза Денис.
— Хайде де! Я да проверим? — Той премести ръката си с пистолета, като опря цевта в бузата на Вера. Тя мълчеше. Върху побледнялото й лице нямаше страх, личеше само учудване. — А сега как е? — попита Флин. — Иска ли ви се да проверите?
— Дейвид, това е безсмислено — потрепвайки нервно с бузата си, каза Денис. — Така или иначе няма как да избягате.
— Кой знае! Възможно е да се окаже, че съм по-умният. — Флин насочи пистолета към Денис. — Покажете си ръцете!