— Аха — кимна Турецки. — И какво?
Меркулов помръдна с ъгълчето на устните си.
— А, нищо особено.
— Тогава защо попита?
— Няма нищо.
Турецки презрително присви очи.
— Стига, Костя, говори. Имаш някакви предложения?
— Имах една мисълчица. Но и без това си достатъчно уморен. Пак ще трябва да си лекуваш нервите. Иди си вкъщи, пийни мляко с мед преди сън и си лягай. — Меркулов иронично погледна почервенелия Турецки и неочаквано се предаде: — Добре бе, невротико, така да е. Имам една бутилка отлично вносно лекарство. Но не съм напълно сигурен дали си го заслужил. Нали сам казваш: Денис, Акишин…
— Вносно, казваш — недоверчиво повтори Турецки.
— Точно така — кимна Меркулов. — Френско. Искаш ли да го пробваш?
Александър Борисович въздъхна.
— Не съм сигурен дали ще помогне… Добре де, така да е… Хайде.
Меркулов извади от шкафчето продълговата правоъгълна кутия и я сложи върху бюрото.
— „Чи-вас Ри-гал“ — прочете етикета Турецки. — Ти какво, Константин Дмитриевич, да не си минал от коняк на уиски?
— Подарък ми е — обясни Меркулов. — От един далечен английски приятел. Между другото предназначено е и за двама ни. Заради Флин.
— Нима? Тогава какво чакаш? Наливай!
Меркулов сложи чашите върху бюрото си, отвори бутилката и наля.
— За какво пием? — попита Турецки, вдигайки чашата си.
Меркулов сви рамене.
— За шанса, за какво друго? И за твоята интуиция! Закъде сме без нея?
— Точно с това ми е трудно да не се съглася — с усмивка отвърна Турецки.
Колегите се чукнаха и отпиха.