„Милосърдието не може да бъде абстрактно — отвърна мистър Плат на вътрешния си глас. — Ако си помогнал на един конкретен човек, значи си помогнал на цялото човечество. Все пак човечеството е съвкупност от личности с единен мозък и единна духовна субстанция.“
Вътрешният му глас засрамено млъкна. Доволен от този обрат на нещата, мистър Плат реши да укрепи отново повдигналото му се настроение с някаква весела и шантава постъпка, точно както обичайно го правят руснаците. (В крайна сметка поне онези руснаци, за които някога той бе чел във великите руски романи.) Той се извърна към смутения преводач и каза:
— Ник, какво ще кажете да отпразнуваме нашата малка сделка в някой ресторант?
— В ре… в ресторант? — измънка Никита.
Мистър Плат кимна с ентусиазъм.
— Точно така! Ще си поръчаме любимата ми пъстърва, пържена със стафиди! Опитвали ли сте някога пъстърва със стафиди?
Напълно изваден от релсите („Каква ли пък сделка се готви да празнува мистър Плат?“), Никита вяло завъртя глава.
— Не.
Мистър Плат проблесна с белоснежните си порцеланови зъби:
— Прекрасно тогава. Тоест… лошо е, разбира се, че не сте опитвали пъстърва със стафиди. Но ще поправим досадната ви грешка.
Мистър Плат докосна с пръст рамото на шофьора.
— Базилио, откарайте ни, моля ви, до ресторант „Иволга“. Знаете ли къде се намира?
Шофьорът Василий (по съвместителство сътрудник на охранителната агенция „Щит“) знаеше добре английски език, затова кимна и каза:
— Няма проблем, мистър Плат!
2.
Менюто на ресторант „Иволга“ съдържаше блюда от най-различни кухни: френска, италианска, немска, руска и китайска. Ония, които обичаха „да му седнат здравата“, можеха до насита да похапнат руски пелмени и пача, поливайки ги с галони шотландско уиски.
Лайъм Плат обичаше такива заведения. В тях я няма глупавата етническа надменност и царува духът на свободата, осветен от великата идея за междунационално братство между хората.
Всичко започва от такива едни дреболии — често си мислеше мистър Плат — първо аз ще те нахраня с моята си храна, след това ще опитам от твоята (колкото и да е отвратителна според моя вкус), а след това ще си стиснем ръцете, ще запалим лулата на мира и ще заживеем един до друг мирно и щастливо.
А и музикалното оформление на ресторанта не беше зле.
Нямаше подиум с барабани и китари „на живо“, от което душата на мистър Плат страдаше до отвращение. Вместо сценичните практикабли в средата на салона стоеше блестящ бял роял, а зад него бе седнал вглъбен в себе си младеж с фрак, с дълга тъмна коса и подобаващо дълги бледи пръсти. Той свиреше популярни класически пиеси, редувайки ги с вариации по известни поп и рок парчета. Рахманинов звучеше непосредствено след групата „Доорс“, Бетовен заместваше ретрошлагерите на „Бийтълс“, а сълзливите композиции на Енио Мориконе се вмъкваха между джазовите пасажи на Гершуин и Бърнстейн.
Общо взето, атмосферата бе умиротворяваща.
— Какво ще кажеш? — попита мистър Плат преводача си. — Хубаво местенце, нали?
— Да, разбира се — кимна Никита. Той вече бе излязъл от шока и сега излъчваше благодарни и дружелюбни усмивки към милиардера — коя от коя по-лъчезарни. — Както би се изразила дъщеря ми, мястото е „много яко“.
Разговорът вървеше на английски, но мистър Плат си въобразяваше, че е голям полиглот — все пак вече втори месец учеше руски и живо се интересуваше от жаргонните изрази и думички.
— Как го казахте? Яко?
Никита кимна.
— Точно така. Яко! Означава „cool“, „hard-boiled“.
— Яко — с удоволствие повтори мистър Плат. — Смешна дума. Общо взето, руснаците имат доста смешни думи. Опитвам се да си припомня кой, мисля, че Томас Ман, бе нарекъл руския език „обезкостен“. Вероятно за едно немско ухо той би могъл да изглежда обезкостен, но аз продължавам да мисля, че руският е много богат и изразителен.