Турецки седна срещу Ирина, прекара длан по изпотеното си от нечовешките усилия чело и рече:
— Уфф…
— Тъй де — отвърна Ирина и насмешливо присви очи. — И какво трябва да означава всичко това? Да не са те повишили в службата?
Турецки поклати глава.
— Не.
— Или са те уволнили?
Александър Борисович се ухили.
Ирина замислено набръчка чело.
— Плашиш ме, Турецки. Мисля, че изредих всички възможни радостни събития. Какво още би могло да се случи?
— Нищо — отвърна Александър Борисович. — Просто се сетих, че отдавна не сме сядали така с тебе… кротко, по семейному.
— Ама какво ти става? — плесна с ръце Ирина. — Да не би това да ти е липсвало?
— Не си струва да ме иронизираш — спокойно рече Турецки. — Помниш ли колко обичахме на млади години да се заседаваме така? Тогава ти не харесваше ресторантите и кафенетата. Казваше, че нищо на този свят не е по-вкусно от онова, което е сготвил любимият ти мъж. Да не би оттогава вкусът ти да се е променил толкова много?
Ирина печално въздъхна.
— Не, вкусът ми изобщо не се е променил. Мъжът ми се промени — там е бедата.
— В такъв случай смятай тази вечер за едно малко пътешествие в миналото!
Александър Борисович вдигна бутилката с шампанско и след като се потруди няколко секунди върху тапата, наля шумолящата, пенлива и благоуханна напитка във високите чаши.
Обаче Ирина не беше готова да се укроти.
— Всичко това не ми харесва — подозрително изрече тя.
— Всичко това? — въпросително каза Турецки, посочвайки с жест отрупаната маса.
— Не говоря за храната, а за самия пир. Имам чувството, че нещо ме будалкаш. Или се опитваш да притъпиш бдителността ми. Шурик, кажи ми честно, случило ли се е нещо? Да не би да те изпращат в дългосрочна командировка?
— Успокой се, ангелче мое — меко отвърна Турецки. — Никъде не ме пращат. Обещавам, че от днес нататък редовно ще ти организирам по един такъв мъничък пир.
— Редовно? Веднъж годишно или повече?
Турецки поклати глава отрицателно.
— Нее…
— Още по-често?
Той кимна.
— Аха…
Ирина взе чашата с шампанско, премести се от масата на дивана, усмихна се и прегърна с гъвкавите си тънки ръце шията на мъжа си.
— Радост си ми ти…
— Не е вярно — възрази Турецки. — Ти си моята радост. А аз съм само едно лайно, което ти вгорчава живота.
— Глупчо. — Ирина нежно целуна мъжа си по бузата. Може и да не ми повярваш, но от тебе съм виждала не само гадории. Понякога ми е било страхотно, че и още по-добре да прекарвам времето си единствено с теб.
— Нима? — престорено се учуди Турецки.
Ирина кимна.
— Да.
— Вероятно в моментите, когато съм спал с лице, озъбено към стената.
— И в тези моменти също.
— Тогава нека пием за това, че в нашия съвместен живот ще има все повече радостни моменти! — провъзгласи Турецки.
— Хайде!
Те се чукнаха и отпиха от чашите си.
— Е, как е? — попита Турецки.
— Страхотно — каза Ирина и целуна мъжа си по устните. — Хубаво е, че Нинка е при баба си, нали?
— Да не си мислиш, че тя можеше да ни попречи?
Очите на Ирина заблестяха.
— Зависи как възнамеряваш да продължиш тази вечер — каза тя с нисък, гръден глас.
Турецки изгледа жена си и хищно присви очи.
— Тази вечер се каня да те изям! — заплашително измърка той.
Ирина наклони глава към лицето на мъжа си и се усмихна.
— Звучи обещаващо — промълви тихо тя. — А не те ли е страх, че може да се задавиш?
Без да сваля от жена си влюбен поглед, той леко поклати глава.
— Ами! Я виж какви са ми остри зъбите!
— Леле, колко сме страшни — прошепна Ирина.
Тя остави чашата си с шампанско върху масата. И в този многообещаващ за Александър Борисович момент телефонът иззвъня.
— Я върви на майната си! — каза Турецки, сграбчил в прегръдките си своята жена.
Ирина поклати глава.
— Ами ако е Нинка?
Тя се измъкна и тръгна към телефона.
— Да, моля. — Лицето на Ирина помрачня. — Добре, сега ще го извикам. — Тя погледна хладно към Турецки и каза: — За тебе е.
Псувайки наум, Александър Борисович взе слушалката. Най-лошите му очаквания се сбъднаха — обаждаше се Меркулов.