— Хм… Доста великодушно. А кога е рожденият ви ден?
— Не е скоро.
Сергеев улови недоверчивия поглед на следователя и искрено се възмути.
— Не ме гледайте така! Кълна се в Бога, това е самата истина! Той подписа чека и след това предложи да отпразнуваме събитието в ресторант. Не знам защо настояваше толкова. Вероятно е бил в добро настроение и му е трябвал човек, с когото да го сподели. Никога ли не ви се е случвало нещо подобно?
— Защо не, случвало ми се е. Разбира се, не съм имал възможност да хвърлям наляво и надясно хиляди долари, но аз все пак не съм милиардер.
— Вие не ми вярвате — наскърбено отвърна Сергеев. — Но не сте прав.
Всъщност Турецки вярваше на преводача. По време на дългите години работа в прокуратурата се бе научил да разбира добре хората. Понякога само един поглед му стигаше, за да определи кой стои срещу него — честен труженик или човек, който е направил сделка със собствената си съвест. Някои го наричаха интуиция. Александър Борисович го възприемаше като обичайната професионална проницателност.
Турецки внимателно се вгледа в лицето на Сергеев.
— Значи рибата ви поднесе самият главен готвач?
— Да.
— Опишете ми го.
Лицето на преводача изразяваше висша степен на недоволство.
— Вече разказах на оперативния работник от МУР1 — рязко отвърна той.
— Сега го разкажете и на мен.
Сергеев сви рамене.
— Няма кой знае какво за разказване. Плат поръча на келнера и докато приготвяха ястието, той ни донесе сок и бира. След това готвачът дойде с рибата и се съсипа от любезности. Заяви, че рибата е подарък от заведението.
— Поради какви заслуги? — попита Турецки.
— И Плат запита същото. А оня му каза: заради това, че вие сте един от нашите най-добри постоянни клиенти.
— И как го възприе Плат?
— Донякъде се впрегна. Каза, че не е свикнал да получава подаръци. Спомена нещо за руското „даром“ и… По дяволите, защо не попитате за всичко това самия готвач?
— Ще го разпитаме… Когато го намерим.
От учудване очите на Сергеев се окръглиха.
— Да не би да е изчезнал?
— Точно така. В неизвестна посока. Веднага след смъртта на Плат.
Високото бледо чело на преводача се изпоти.
— Мамка му… Значи все пак са го отровили. Би могло и аз да съм на неговото място.
— В какъв смисъл?
— Ами ако този гаден готвач беше сбъркал чиниите?
— Все пак не е сгрешил — с лека насмешка отбеляза Турецки. — Ще ми кажете ли за какво си говорехте с Плат?
— Нищо важно. Той държа реч за руския език. За това колко е красив и изразителен. Спомена Томас Ман.
— Само толкова ли?
— Само това.
— Нищо ли не спомена за опасността, която го заплашва?
Сергеев се замисли, след това сви рамене.
— Като че ли не. Напротив, беше в прекрасно настроение. И се нахвърли върху рибата така, като че ли не беше ял от три дни. Разбира се, отначало се учуди, че готвачът му прави подарък; пусна шегичка по повод на това, че вероятно рибата не е прясна, но след това я опита и остана доволен.
Сергеев поразмисли още малко и приключи:
— Това е всичко, което знам. Нямам какво повече да добавя.
Разговорът продължи още пет минути, след което Турецки удовлетворено кимна и посегна към писалката си, за да подпише пропуска.
— Трябва ли да се върна в ареста? — потиснато попита Сергеев.
Турецки с размах подписа пропуска.
— Нямаме причини да ви задържаме, Никита Андреевич. Постарайте се през следващите две седмици да не напускате Москва. Възможно е отново да ни потрябвате.
— В качеството на свидетел? — предпазливо попита Сергеев.
— Ако всичко, казано от вас, се потвърди — да.
Сергеев се смути.
— А какво ще стане с… чека? — леко изчервен, попита той.
— Ще си го вземете, но не преди да завърши следствието. Ще ви се наложи здравата да се поизмъчите, докато го превърнете в наличност. — Турецки подаде пропуска на преводача. — Лек път. И занапред бъдете внимателен, когато ядете риба с милиардери.
— Никога повече няма да вкуся риба — мрачно обеща Сергеев.
3.